как да превърнеш хелоуин в лична психотерапевтична сесия

срещу този Ожасен празник, хелоуин, са се изказали достатъчно много българи за чуждопоклонничеството (то и приятелите ми мексиканци не признават американския синко де майо, така че не сме единствените, дето се дразнят на празници, дошли отвън).

факт е, че всяка култура има нужда от карнавал и тъй като в годините българските сирни заговезни са загубили силата си в масовото съзнание (с изключение на прекрасния пернишки фестивал), а несъзнаваното се стреми към това отпушване на енергията, което ни дава маскарада, затова и все повече хора ядат желирани ченета, изглеждат като призраци или размахват кокали.


в сянката на тиквите може да се облечеш по абсурден за теб начин, максимално отвратително и това да се превърне в кратка и лична психотерапия за себе си (не е нужно другите да разберат и без това всички се интересуват само от себе си).

карл густав юнг го е обяснил най-точно и добре, създавайки теорията за сянката. ще бъда кратка и интересна: всеки от нас гради образ пред обществото, своя "маска", която слага, преди да излезе пред другите. миличката, арогантната, добричката, лошата, може и да е просто "доброто впечатление", което искаш да оставиш пред другите, но ние не винаги сме това, за което се представяме. заради мама, тати, баба и учителката от детското в нас има и едно или дори няколко гадно малко същество, което не си позволяваме да излезе навън. дали ще е развратната, лекясалата, злобната, грубиянката или истеричната? не си нито едно от тези неща? не че нещо, но се съмнявам - всеки от нас има лоши страни и колкото повече не си ги признава, толкова по-зле или както е казал юнг, ако не си признаваме тази деструктивна страна, то тогава започваме да приписваме тези черти на други хора около нас... и става страшно.

децата например, след като станат на 5, често започват да се маскират със страшни костюми и дори често са най-стряскащото нещо, което могат да измислят, защото в инстинктите и паметта, която според юнг стои без да имаме достъп до нея, като включена, но неработеща рам-памет, стоят страховете, с които можем да се справим само, ако ги срещнем лице в лице. затова смъртта е такава част от карнавалите и маскарадите - малките гробчета от шоколад, соленките - отрязаните детски пръстчета и образа на смъртта (косата на смъртта в джъмбо е 3 лв). кой не го е страх от смъртта? малцина мъдреци, но този празник ни позволява да се шегуваме с нея и по този начин да я преживеем. да минем отвъд нея без да ни нарани. карнавалите и специално хелоуин ни дават пълното право да покажем "лошата" си страна. нека не се залъгваме: дори когато не искаме, избора на костюм никога не е случаен. остава въпроса дали обаче съзнателно го правим и показваме да другите най-отвратителните в нашите очи своя черта или някоя от по-приемливи. когато съзнателно изберем тази черта с влизането в ролята и признавайки пред себе си, че я имаш (като например да се маскираш като нервната домакиня например), вече ще можеш да се видиш в един огромен, хиперболизиран образ и да осветиш това от себе си и да го трансформираш в нова, по-мека посока.

буда е казал, че "да държим в себе си гнева е като да пием отрова и да чакаме другия да умре", затова ако откриеш кое искренно те плаши и вбесява и се превърнеш в него е начин да изкараш яда си. ползата - като изтичането на гноя от пъпката, от събота нататък все по-малко хола ще те вбесяват с това си поведение и така ще престанеш да виждаш сламката в окото на другия (мат. 7:2-8).

така че - всъщност от какво наистина те е страх или мразиш?

за феминизма и българските жени в политиката

вчера тази сценка излезе снимана под различни ъгли и коментарите не закъсняха с отрицателен тон към двете дами. "диван чапраз" е най-шеговития от тях. г-жа цачева е за втори мандат председател на народното събрание (върховната институция у нас според конституцията), а г-жа кунева е бивш еврокомисар.

каква е драмата? мъжете спокойно са се настанили, а само двете дами стоят прави. не изключвам варианта, в който двете са застанали така за снимката, но въпреки това се е получило некинематографично и неуважително към жените.

в момента има едно щастливо възраждане на феминизма в световен мащаб, който се отличава с миролюбиво, но твърдо защитаване на женските права по елегантен начин, като този, който показа ема уотсън пред оон (въпреки че жизнерадостния анархо-феминизъм на джърмейн гриър винаги ще ме подпалва).

но: тези жени са първият българин-еврокомисар и първата жена два пъти последователно председател на народното събрание. тези жени са постигнали повече от около 3,500,000 български мъже. ако ТЕ нямат самочувствието да разбутат малко мъжката пасмина и да седнат, то... значи трябва следващия път да го направят. правата на жените рядко се дават от мъжете просто така и щом дори тези две жени трябва да си ги поискат, какво да правим ние?
ще трябва да си ги искаме всеки ден, няма да ни го дадат даром.

речта на ема уотсън пред оон

ема уотсън пред оон

днес стартираме кампания наречена HeForShe. обръщам се към вас, защото ние имаме нужда от вашата помощ. ние искаме да сложим край на половта неравнопоставеност и за да направим това, имаме нужда от включването на всички. това е първата кампания от този вид на оон. ние искаме да мобилизираме колкото е възможно повече мъже и момчета да бъдат адвокати на промяната. и, не искаме само да се говори за това. искаме да се опитаме и сме сигурни, че тази промяна може да бъде усетена.

бях избрана за посланник на добра воля на оон за жените преди шест месеца. и, колкото повече говоря за феминизма, толкова повече разбирам, че битката за женски права твърде често е синоним на омраза към мъжете. ако знам едно нещо със сигурност, то е че това трябва да спре.

за протокола, феминизмът по дефиниция е убеждението, че мъжете и жените трябва да имат равни права и възможности. това е теория за политическото, икономическото и социално равенство на половете.

започнах да си задавам въпроси свързани с възприятата на половете преди много време. тогава бях на 8, бях объркана, че ме наричат "командаторка", понеже исках да режисирам представленията, които играехме за родителите ни, за разлика от момчетата. когато бях на 14, започнах да бъда представяна по сексуален начин в определени елементи от медиите. когато бях на 15, моите приятелки започнаха да отпадат от спортните екипи, защото нямаха достатъчно мускули. когато бях на 18, моите приятели мъже не бяха способни да изразят чувствата си.

реших, че съм феминистка и това не ми се струваше странно. но скорошните ми проучвания ми показаха, че феминизъм е непопулярна дума. жените избират да не се определят като феминистки. очевидно, аз съм от онези жение, чийто начин на изразяване се приема като твърде силен, твърде агресивен, изолиращ и анти-мъжки. непривлекателен дори.

защо тази зума стана толкова неудобна? аз съм от великобритания и мисля, че е правилно да ми бъде плащано в същия размер, какъвто и на моите колеги. мисля, че е правилно да взимам сама решенията за тялото си. мисля, че е правилно жените да бъдат привлечени от мое име в решенията и политиките, които ще влияят на моя живот. мисля, че е обществено правилно да бъда удостоена със същото уважение като мъжете.

но за съжаление, мога да кажа, че няма нито една страна по света, където всички жени могат да очакват да видят тези права. няма държава в света, която може вече да каже, че е постигнала равенство между половете. тези права, които приемам за човешки права, но аз съм от щастливките.

животът ми е голяма привилегия, защото родителите ми не ме обичат по-малко, защото съм се родила като дъщеря. в моето училище не съм била ограничавана, защото съм момиче. моите ментори не са приемали, че няма да стигна далеч, защото може да родя дете някой ден. техните влияния като посланници на половата равнопоставеност са това, което ме направи това, което съм днес. има нужда от повече такива хора.

и ако вие още мразите думата, не е думата, която е важна. това е идеята и амбицията, стояща зад нея, защото не всички жени получават същите права, които аз имам. всъщност, статистически, много малко жени го имат.

през 1997 година, хилъри клинтън направи известната си реч в бейджинг за женските права. за съжаление много от нещата, които тя искаше да промени още са факт днес. но това, което не можах да приема е беше, че по-малко от тридесет процента от аудиторията беше мъжка. как бихме могли да повлияем на промяната в света, когато само половината от него е поканен или се чувства добре дошъл да участва в разговора?

мъже, бих искала да използвам тази възможност да отправя тази официална покана. половото равенство е ваш проблем, също. защото до момента, виждам как ролята на баща ми като родител е оценена по-ниско от обществото, независимо от моята нужда от неговото присъствие в моето детство, толкова, колкото и на майка ми. виждала съм млади мъже, страдащи от ментални заболявания, неспособни да поискат помощ от страх това да не ги направи по-малко мъже. факт е, че в обединеното кралство, самоубийствата са най-големия убиец на мъжете на възраст от 20 до 49 години, надвишавайки пътните злополуки, рака и сърдечно-съдовите заболявания. виждала към мъже, станали чупливи и несигурни заради неправилното усещане, което определя мъжкия успех. мъжете не получават ползите от равенството, също.

ние не говорим често за можете, вкарани в затвора от джендър стереотипите, но можем да видим, че има такива, и че когато се освободим от тях, нещата ще се променят за жените като естествена последица. ако мъжете не трябва да са агресивни, за да бъдат приети, жените няма да се чувстват задължени, за да бъдат подчинени. ако мъжете не трябва да контролират, жените няма да трябва да са контролирани.

илюстрацията е
на deviantart

и двата пола - мъжете и жените трябва да се чувстват свободни да бъдат чувствителни. и двата пола - мъжете и жените трябва да се чувстват свободни да бъдат силни. време е да приемем пола като спектър, отколкото от два набора противопоставящи се идеала. ако ние спрем да се дефинираме по това, което не сме и започнем да се определяме от това, което сме, всички ще можем да сме по-свободни и това е, за което е кампанията HeForShe. тя е за свободата.

искам мъжете да си сложат тази мантия, така че техните дъщери, сестри и майки да бъдат освободени от предразсъдъците, но също и техните синове да получат разрешението да бъдат уязвими и хора също така, показвайки онези части от себе си, които са били скрити и в правенето на това, да бъдат по-истински и завършена версия на себе си.

може би си мислиш: "кое е това момиче от хари потър и какво прави тя, говорейки пред оон?". и това е наистина добър въпрос. задавам си го по същия начин.

всичко, което знам е, че изпитвам загриженост към този проблем и искам да направя ситуацията по-добра. и, тъй като съм видяла това, което съм видяла, и ми е даден шанса да го направя, чувствам, че е моя отговорност да кажа нещо. държавникът едмънд бърк е казал "всичко необходимо за триумфа на злото е добрите мъже и жени да не правят нищо".

в нервността ми за тази реч и в моя момент на съмнение, си казах твърдо: "ако не аз, кой? ако не сега, кога?". ако имате подобни съмнения, когато ви се предоставят възможности, надявам се тези думи да ви бъдат полезни. понеже реалноста е, че ако не направим нищо, ще ни отнеме 75 години, когато аз ще бъда на близо 100, когато се очаква жените да бъдат платени еднакво с мъжете за една и съща работа. 15.5 милиона жени ще бъдат омъжени още като деца през идващите 16 години. и, по сегашните данни, няма да е преди 2086 година, преди всички момичета от селските райони на африка да получат средно образование.

ако вие вярвате в равенството, вие може да бъдете един от тези невнимателни феминисти, за които говорих по-рано, и аз ви аплодирам. ние се борим за един обединяващ се свят и имаме едно обединяващо движение. то е наречено HeForShe. аз ви каня да направите крачка напред, да бъдете видени и да се запитате: "ако не аз, кой? ако не сега, кога?".

благодаря ви много, много.

речта беше произнесена на 26 септември 2014 година
линк към видеото с речта

за жените и колите, и общото с любовта

твърде много жени имат лошо мнение за себе си като шофьори и, за съжаление, понякога с основание. моята теория по въпроса е, че просто са оставили мъжете да им набият в главите, че не стават и се стресират от всяка глупост. мъжете са виновни и за нещо друго – мацките понякога попиват ужасните навици от тези, които са ги учили да карат. а когато те е съветвал глупак, не можеш да правиш нищо друго, освен глупости, като да караш все едно си единствената на пътя или пък да те избива на ругатни непрекъснато.

преди години се запознах с влади кулев, който между другото е много добър инструктор и по принцип четях редовно рубриката му в top gear българия.

не от него, а от собствен опит знам, обаче че е има няколко важни неща, за да стане от теб от начинаеща, в по-опитна шофьорка:

дa не се страхуваш да караш, защото с колите е малко като с любовта. колкото повече изчакваш, преди да започнеш да караш или да имаш връзка, толкова ти е по-трудно да започнеш, защото те е страх, че ще объркаш нещо

да знаеш къде е границата между малката грешка и голямата грешка. например, малка грешка е да караш с ниска скорост в най-дясната лента. голяма грешка е да караш с прекалено ниска скоророст или прекалено висока, в най-лявата.

да си мислиш, че си безсмърна, защото никой не е, дори тези, които смело говорят по телефона стиснали го с рамото, независимо от скоростта, с която се движат.

да уважаваш другите – даването на предимство няма нито да ти обърка плановете за деня, нито ще закъснееш фатално. имам чувството, че всички щяхме да живеем малко по-добре, ако бяхме по-толерантни – не само на пътя, но и в останалата част от живота си.

да поддържаш колата си изправна. техническият преглед не е глупост. зимните гуми също. здравето на колата ти е фатално важно за твоето собствено здраве.

и след това идва онзи сладък миг, в който се отпускаш и просто минаваш километрите, спираш на бензиностанцията за кафе и списание и, изобщо, колата е една от най-добрите ти приятелки.

предисловието към книгата на симеон II "една необикновена съдба"

книгата ще е на пазара
от скоро от ciela

днес сутринта получих официалната информация за публикуването на мемоарите на симеон втори. имам смесени чувства към управлението Му и ако хората Му бяха като думите Му, съм сигурност щях да съм по-добре настроена към годините на неговото премиерстване. затова оставих да прочета информацията за десерт на работния си ден. като читател харесвам онзи негов изказ, който напомня за говоренето на хората от 40те и съзнанието му и стремежа му да запази духа на щастлива предвоенна българия, с който той се идентифицира.  

животът на симеон втори е необикновен по всякакви начини и като човек, който обича да чете мемоари смятам, че това ще е книгата на ноември.


това е предисловието към книгата на симеон II една необикновена съдба, която излиза от ciela скоро. тя ще се продава с твърди (21,90лв.) и меки корици (16,90лв.). 

от описанието на книгата става ясно, че тя е превод от френски, т.е. царя я е писал първо на този език, затова преводач е валентина бояджиева

благодаря на сиела за разрешението да публикувам откъса.

---------------------------

Предисловие
Пътят на паметта

След един последен кръг в ясното небе на София самолетът ни кацна плавно на пистата на летището. В тази част на света пролетта може да бъде прелестна, когато природата сияе отвсякъде, особено в България, с нейните огромни гори. 

царското семейство

 Макар и кратък, полетът ми се стори цяла вечност. Не знаех все още какво ме очаква. Защото царете в изгнание рядко се завръщат у дома, историята ни го е доказала. В нашето размирно време след падането на Берлинската стена не липсват примери на прокудени царе – аз самият съм срещал мнозина. Никой от тях не е напуснал страната си доброволно. Но ето че аз бях на път да преживея обратното – завръщане. Разбирах, че пътувам не само в пространството, но и във времето, към детството ми, към родителите ми, към къщата ни с дългите й коридори и огромния парк, към времената на едно известно безгрижие.
В този майски ден на 1996 година житейските обстоятелства ми предлагаха възможност да се завърна на местата, където съм бил щастлив. Тъкмо затова съм вечно признателен на онези, които улесниха това пътуване, онези, които ме окуражаваха да направя крачката към корените си, мисля си най-вече за майка ми, царица Йоанна, Джованна на италиански, която вече не е между живите. До самото ми завръщане тя никога не изгуби надежда.

Първият шок, който почувствах, беше ударът на колесника в асфалта. Този допир със земята, която бях напуснал преди много време, ме развълнува дълбоко. За няколко мига пред мен прехвърчаха десетилетията, сякаш не бяха докоснали иначе пълноценния ми живот.
Ние сме незначителни. В крайна сметка какво остава от времето, което преследваме всеки ден? Все още нямам никаква представа. Трябва да призная пределите си на „човек“, макар опитът ми да е уникален. Седнала до мен, жена ми инстинктивно стисна ръката ми. Гледаше ме с разбиране. От сватбата ни през 1962 година тя винаги е споделяла и съпреживявала с цялото си същество и най-дребните сътресения в моя политически живот. Знаеше, че очаквах завръщането в България, без изобщо да се надявам, без дори да го признавам пред самия себе си. Това беше химера. Обстоятелствата дотолкова противоречаха на тази идея, че това ми се струваше невъзможно. Съветският блок изглеждаше като непревземаема крепост.
Най-сетне се завръщах в тази така обичана страна, последният спомен за която беше от есента на 1946 година, от деня на прогонването ни, когато бях принуден да напусна България. Вече половин век! Страна, чийто език неизменно говорех и чието споменаване не преставаше да събужда вълнение у мен. Майка ми, макар и италианка по рождение, задължаваше сестра ми Мария-Луиза и мен да общуваме на български, особено в годините непосредствено след заминаването ни, за да не го забравим. Това невинаги беше лесно, повярвайте ми, защото става дума за време, когато малко хора извън България говореха този език. Където и да съм ходил, било на работни пътувания или на семейни срещи, когато съм пътувал за удоволствие или за да посетя общностите на българските емигранти, никога не съм преставал да мисля за родната си земя. Една страна, която усещам дълбоко в себе си и към която съм така привързан, че сега съм решен да остана в нея на всяка цена, въпреки злонамерените мерзости, на които продължавам да съм жертва. Долнопробна политическа отмъстителност, която ме натъжава, особено след черните години на комунизма. Иска ми се да вярвам, че всички ние носим на плещите си товара на личното страдание; а онези, които като мен са били принудени да напуснат родината си, и на носталгията. Изгнаниците могат да ме разберат.
„Колкото до мен – пише нашият сънародник, философът Цветан Тодоров, – бих предпочел в този мрачен век да бъдат запомнени блестящите фигури на онези няколко личности с драматична съдба и безмилостна прозорливост, които продължиха – въпреки всичко – да вярват, че човекът заслужава да остане целта на човека.“ Аз мога единствено на свой ред да се присъединя към тези изпълнени с мъдрост и оптимизъм думи.
В есента на моя живот дойде времето да обърна поглед назад. Занимание, което дълго време отлагах, за да не създавам впечатлението, че искам да затворя една страница. Да пишеш за себе си поражда известна нервност. Не мога да се върна назад, нито да поправя нещо. Понякога имам чувството, че принадлежа на друга епоха, но не заради възрастта ми, а защото ми се наложи да порасна по-бързо от другите деца. Много рано бях лишен от безгрижието, което обвива детството в защитното си було. Принуден бях да съм сериозен, да изглеждам по определен начин, да приемам почти театралното изображение на една длъжност, която не ми оставяше свободата да изразявам истинската си личност. Но това е така и аз не се оплаквам. Пораснах въпреки всичко. Има и по-лошо, биха казали мнозина. Често мисля за баща ми, цар Борис ІІІ, който буквално се пожертва за страната си. Независимо дали в годините, когато работех, или в моментите, прекарани със семейството – уви, прекалено мимолетни! – съм обичал много децата, които израстват, без да си даваш сметка.

Да говориш за себе си винаги е трудно, а още повече когато възпитанието и обкръжението не предразполагат към това, както е в кралските семейства. Малцина от моите деди са писали спомени – не се е правело така. Не се е гледало с добро око на това да си излееш душата, особено публично. Never complain, never explain, би казала кралица Виктория. В много отношения аз несъзнателно останах верен на тази максима. Баща ми нямаше времето да помисли за подобно нещо, почина ненавършил петдесет години, сред ужасите на Втората световна война. Майка ми се отдаде истински на това занимание, но чак години по-късно и ние със сестра ми се развличахме с тези страници, написани през 1964 година и сякаш поръсени с розова вода. Тя беше неспособна да напише, а и да изрече, нещо зложелателно. Мама ми втълпи, че не съществуват лоши, мързеливи или непочтени българи. Тя ми обрисуваше една приказна страна, застинала в щастието и лудата любов, която бе изпитвала към баща ми. За нея България беше божествен мит, нещо като Обетована земя, в която тя бе упражнявала талантите си на владетелка. Никой не би могъл да оспори значимостта на нейната роля. Тя се е показала на висотата на своя дълг. Не искаше да съди никого. На това научи и нас. Беше съвсем друго време. И най-вече друго възпитание, което контрастира така силно с днешното воайорство, когато хората често се хранят с психологическото страдание на другите. Без обаче да им помагат или да облекчават болките им.

фердинанд,
дядо на симеон

Що се отнася до дядо ми, цар Фердинанд І, основателя на нашата династия в България, и дума не е можело да става да излее преживяното на хартия. А неговите спомени биха били изключително интересни. Тази необикновена личност не е оставяла никого безразличен: или са го обожавали, или са го ненавиждали. Той е преминал през цялата последна четвърт на ХІХ век и през първата половина на ХХ век: умира през 1948 година в опустошената от войната Германия. Бил е внук на крал Луи-Филип по една линия, а по друга наследник на обширни владения в Австро-Унгарската империя. Възхваляван от майка си, принцеса Клементина Орлеанска, той е един от последните висши благородници в стара Европа. „Сбогом, стара Европо“, пеели постъпилите в Чуждестранния легион. Но не са останали никакви мемоари или спомени от негова страна. Неговият живот и личността му остават загадка в много отношения.

споменатата тук
еуалия

Свидетелство за това е и една забавна случка между него и инфантата Еулалия Бурбонска. Като младо момиче тя била много близка приятелка с Фердинанд и може би дори влюбена в него, и така до момента, в който публикува мемоарите си около 1930 година... Дядо ми намерил тази изповед за скандална и не се притеснил да й го съобщи в телеграма, сега прословута в семейството: „Скъпа Еулалия, изразявам Ви най-дълбокото ни презрение. Фердинанд.“ На което инфантата му отговорила в същия тон: „Взаимно е. Еулалия.“ След това не се видели никога повече. Самата тя ми разказа тази пикантна история. Беше над деветдесетгодишна и тъкмо си беше счупила бедрената кост, когато ми каза, че „я чака тъжна старост...“. Тогава бяхме отишли да я видим в дома ѝ в Ирун, в испанска Баския, където тя живя до смъртта си през 1958 година. Съумяваше всеки ден да пътува до Франция и митничарите я познаваха добре. Сестра на Алфонсо ХІІ, тя обичаше да напомня на посетителите си, че е дъщеря на Изабела ІІ Испанска... Екстравагантна личност, чиито мемоари накараха всички да подскочат от липсата й на дискретност.

тази картина е нарисувана от
салвадор дали през 1939 и се казва
българско дете яде плъх. смята се, че бебето е симеон.

Та, както казах, на писането на мемоари не се е гледало с добро око навремето.
Нека отбележим все пак редките изключения: кореспонденцията на кралица Виктория с министрите й, с голямата й дъщеря Виктория Фредерика или с моя роднина крал Луи-Филип, който от своя страна ни завеща своите спомени от времето на млад генерал на Френската революция; по-неотдавна принц Христофор Гръцки също написа своите мемоари. Да добавим и спомените на кралица Мария Румънска, които се превърнаха в класика в жанра. За нея казват, че е била бляскава и театрална личност. Тази английска принцеса е родена от Великата княгиня Мария Александровна Руска, сестрата на Александър ІІ. В края на 20-те години на ХХ век кралицата построява на брега на Черно море едно бижу на романтичната епоха, двореца в Балчик – наричан първоначално The Quiet Nest Palace. Наскоро отново ходих там в компанията на румънските ми братовчеди. Дворецът продължава да бъде посещаван заради впечатляващата му ботаническа градина.

Кралете на Италия, за жалост, не оставиха нищо подобно след себе си, несъмнено заради безкрайни съображения и лични резерви. За жалост, казвам отново, защото мисля, че техните свидетелства биха били безценни за по-доброто разбиране на новата история на Италия. И наистина мемоарите служат да хвърлят светлина върху едно минало, което познаваме зле и което почти никога не е описвано от гледната точка на вътрешен човек, в сърцевината на историята на кралските фамилии. Чичо Павел Югославски и крал Умберто Италиански например са ключови свидетели на своето време, действията и ролята им в което често са окарикатурявани. Защо? Защото се помни единствено версията на противниците им. Мемоарите щяха да им позволят да се обяснят, но мисля, че отново прекалената сдържаност и страхът да не злепоставят все още активни личности са ги възпрели да се върнат към своите действия. Защото всъщност голямата история се създава и от малката и когато тези два елемента се пресекат, достигаме до по-добро познаване, да не кажа и до самата истина. Но може ли да се говори за истина, когато става дума за историята?

При положение, че съм – независимо от мен самия – връзката с докомунистическото минало на България, аз на свой ред съм длъжен да предам и да споделя шестдесетгодишния си живот в политиката. Безброй пъти съм забелязвал, че хората често пишат по избирателен начин. Най-лесно е да се тръгне в търсене на сензационното. Оставим ли само историята на победителите, това не е достатъчно. В живота си съм виждал толкова пропаганда – нацистка, съветска и, разбира се, западна; намирам това за отвратително и жалко. Нямам никакъв интерес в това да си измислям. Освен това трябва да призная и че резервираният ми характер не ме подтиква към споделяне. Нищо не ми е по-трудно от това да изтъквам емоционалния си „аз“. Защото смятам, че сами сме никои, животът се състои от срещи и случайности. Хората не си дават сметка, че „късметът“ често им предлага отговори, които те търсят другаде. Но затова трябва да умееш да се отваряш към другия, да се научиш да слушаш, за да се изградиш, уважавайки онези, които те заобикалят. Аз се възприемам като „прагматичен реалист“ – формулировка, която ме описва доста точно. Опитах се да се приспособя възможно най-добре към житейските обстоятелства, за да не остана затворен единствено в света на рода ми. От доста години вече отлагам тази среща – срещата с писането.

Последните две десетилетия донесоха политически и технологически промени, които бяха немислими по времето на моята младост, като се започне със сриването на тоталитарната система и следователно с възможността за нов живот в България. Съвсем естествено е да сме смутени от скоростта на промяната. След края на Втората световна война човечеството извърши невероятни революции, към които трябва да се пригодим възможно най-добре. Други, още по-значими предизвикателства чакат бъдещите поколения. Все още не сме видели нищо от метаморфозата на модерния човек.
Макар да пиша за миналото, настоящето ме интересува не помалко. Идеята за носталгията не ме привлича особено. Продължавам да съм убеден, че животът трябва да бъде центърът на разсъжденията на нашите учени и на бъдещите политици. А тъй като съм християнин, вярвам в любовта към ближния. Пътищата, насочващи съществуването ни, остават неразгадаема загадка. Никога не трябва да го забравяме.

Моите деца, съпругата ми и приятели ме окуражаваха. Съдбата ми не е обикновена, цар съм по рождено право, след това бях избран за министър-председател на една страна, върнала се към демокрацията. Срещал съм много хора, трябваше да умея да избирам, а това не е толкова просто. Читателят ще ми прости. Не е лесно да се разкаже един дълъг и изпълнен с обрати живот. Не съм скучал нито ден още от детството ми, от парка във „Врана“ и бомбардировките, след това през годините в колежа, а после и през добре запълнения ми професионален живот. Може би тъкмо затова толкова ценя редките моменти на усамотение, които отсега нататък мога да си позволявам. Винаги съм имал нещо да правя – да се срещам със сънародници, да работя по проекти, за да изхранвам семейството си. Често ми се е случвало да мисля, че нямам избор, че животът ми в известен смисъл ми се изплъзва. Колко пъти съм си давал сметка като запален читател на историята до каква степен животът на един човек може да бъде манипулиран след смъртта му! С тази книга искам да избегна неприятния обичай за хората да съдят по приблизителни оценки или лъжливи слухове вместо по онова, което човек сам е написал или направил. Това е и възможност да предоставя на читателя сведения, които могат да помогнат за по-доброто разбиране на граничните времена, от които ми бе дадено да съм част. Не е лесно да бъдеш цар в изгнание, повярвайте ми. Питам се дали мога да кажа всичко, след като един живот има толкова различни страни. Аз не съм политик, не съм и детрониран благородник, нито прокуден руски емигрант от времето на революцията, нито дори принц с доходи, който управлява владенията си отдалече. Но не съм единствено и бизнесмен, който работи за големи консорциуми – аз съм по малко от всичко това. Аз съм царят, който остана суверен въпреки всичко, който се опитваше да бъде полезен на другите, на своята страна.
В този смисъл – и нека сънародниците ми ме извинят – настоящата книга е насочена и към международната публика и съдържа много подробности, които за нас са очевидни факти...
Сега ме изпълват съмнения. Кое е важно? Да размишлявам за изгнанието означава да размишлявам за живота. В часовете по философия във френския лицей в Мадрид изучавахме писмата на Декарт до Кристина Шведска. И ако хората обикновено си спомнят: „Мисля, следователно съществувам“, cogito ergo sum, аз винаги съм предпочитал неговото dubito ergo sum, „Съмнявам се, следователно съществувам“, с което се отъждествявам на драго сърце. Независимо от тази ми склонност никога не ме е спохождала мисълта да забравя България или да се примиря. Бях отдаден на страната си с цялата си личност и чрез насоката на действията си. България е родината на моя баща, на моя дядо и на чичо ми Кирил, разстрелян през 1945 година, страната на ранното ми детство, когато спомените се запечатват за цял живот.

Аз не съм сам. А още по-малко се чувствам така, когато си спомня как в щастливия ден на завръщането ми в София стотици хиляди мои сънародници излязоха по улиците, за да ме посрещнат.

паник стая

по наблюдение на психотерапевти и психолози случаите с хора, които получават панически атаки са все по-чести. стресът е сериозен фактор за това и възрастта няма значение - може да бъде при мъже и жени, тийнове, млади жени и мъже, мами и баби.

при паническите атаки, наричани още паническо разтройство, усещането за преживяване на края на света е много силно. светът е черно-бял, няма какво да те убеди, че положението не е "свърши се". симптомите може да включват едно или няколко усещания като потене, недостатъчно въздух, сърцебиене, болка в областта на гърдите и сърцето, изтръпване, тресене, завиване на свят, болки в стомаха, усещане, че тотално губиш контрол, "полудяваш" или просто умираш.

няма човек, който да е подготвен това да му се случи. няма нужда дори да са няколко и дори излизането от вкъщи може да се превърне в непосилна задача. добрата новина е, че паническите атаки могат да бъдат повлияни и сведени до минимум, дори след терапия и научаване на техники да не се проявят повече в живота ти, а ако това се случи да имаш дистанционно управление, с което ако не ги изключиш, то да намалиш значението им до минимум.

техники за справяне
при около 60% от паническите атаки се наблюдава хипервентилация (учестено дишане), което води до усещане, че нямаш достатъчно кислород, но истината е точно обратната - заради учестеното дишане кислородът, който постъпва в мозъка е необичайно голямо количество. заради това, ако паническата атака е съпроводена с учестено дишане, първата задача е да го успокоиш. най-често това дишане се случва през устата, затова е добре да се опиташ да го забавиш с дишане през носа, което по физиологични причини се случва по-бавно. друга техника е т.нар. 7:11. при нея трябва да издишаш по-дълго, отколкото е продължителността на вдишването ти.
популярна техника е да дишаш и издишаш в хартиена торбичка. това действа, защото когато поемаш от учестеното дишане твърде много кислород, ти трябва въглероден двуокис, а дишането в хартиената торбичка е безопасен вариант, който помага.
срещата с психотерапевт е много полезна и принципно се смята, че за 10 до 15 срещи паническите атаки могат да бъдат овладяни. това помага и за да се прекъсне страшния "кръг на страха", който неволно предизвиква нови и нови панически атаки. когнитивно-поведенческата терапия има успех при панически разтройства, но психотелесната терапия също може да помогне.

какво правиш, ако друг човек около теб получи паническа атака?
първата реакция ще бъде да се обадиш на 112, защото може да решиш, че другия получава сърдечен пристъп. ако разпознаеш обаче, че това не е физиологично състояние трябва да знаеш, че състоянието може да бъде овладяно и с твоя помощ и човекът да мине по-леко през него. във видеото по-долу момичето обяснява, че иска да остане само и действително някои хора, които преживяват от панически атаки имат нужда от това. не малка част обаче искат да бъдат прегърнати и гушнати и само твоята преценка на ситуацията може да помогне на това.
независимо от реакцията на близост се опитай да създадеш комфортна обстановка, която включва

• загасяне на силни светлини или отиване на тъмно място
• намаляване на страничните шумове, включително и музика
• поставяне на човека да легне и се опитай да го подканиш да диша коремно или поне да водиш дишането с дишай бавно-задръж дъха-издишай бавно
• ако човекът има предишни случаи на панически атаки, за които ти знаеш му напомни, че това ще отмине и е само епизод

при всички положения само ще утежниш ситуацията, ако в желанието си да помогнеш казваш неща като "успокой се", "всичко е наред", "нищо ти няма". в същия момент другият човек е зле и тези думи само го притесняват и му пречат, затова от теб се иска да дадеш подкрепа и да проявиш разбиране към този момент от живота му, а не да му обясняваш, че "няма нищо", за него има!

това видео е на момиче, което записва това видео с желанието си да помогне на хора, които минават през панически атаки. давам линк към него само доколкото може да се разпознаеш в някои усещания, но се въздържам да се съглася с нея за всичко, защото всеки случай е индивидуален и е необхоима среща и с терапевт, който да определи състоянието професионално.

един човек каза, че изпил 280 хомеопатични хапчета и нищо му нямало

от няколко дни във фейсбук се споделя една статия от 24 часа, около която се вихрят страшни страсти, в които се включвам тук-там и аз.

авторът на статията се казва ивайло славов, материалът е изпих 280 хапчета, хомеопатията е само захар и вода има около 70,000 прегледа три дни след публикуването си, а човекът се занимава със синоптични прогнози, които предлага на медиите - едно добро начало за истинска научна работа в областта на медицината и оценка на хомеопатията като цяло.

това, което мен ме заинтригува е твърдението:

"Хомеопатичната общност лобира с позволени и непозволени средства сред депутатите, но от тази година Британската лекарствена агенция извади от пазара над 90% от хомеопатичните стоки,  като не ги лицензира за продажба". 

в хъфингтън пост има материал, който документира началото на кампания срещу този тип  лечение, като още там хомеопатичната общност отбелязва, че е хубаво да не забравяме и факта, че през 2008 година в от алопатични лекарства в ЕС (прогнозни цифри) умират 197 000 човека. това са новини от 2010 и няма само 3 болници работещи на териоторията на великобритания.

факт е, че nhs (което британската версия на нзок) смята, че няма добри убедителни доказателства за действието на хомеопатията, поради което не се покрива от nhs из цялата страна, но има болници и лекари, които я предлагат, както и частни лекари, които предписват лекарства, взимани от аптеките. проверката ми в британската лекарствена агенция показа, че не са извадени от пазара над 90% от хомеопатичните лекарства, а има доста ясна процедура за производство, регистрация и съхранение на тези лекарства.

забраната на хомеопатията ме заинтригува и използвах гугъл по предназначение.

в европейския съюз още през 1992 година се приема директива 92/73/EEC (има версия на английски, не е преведена на български,), която е директно насочена към хомеопатичното лечение и лекарства, в която пише две интересни неща
първото е, че въпреки значимите разлика в статуса на алтернативната медицина в държавите-членки, на пациентите трябва да им бъде позволено правото на достъп до медицински продукти по техен избор (като са взети мерки за качеството и сигурността)
и
че
въпреки изискванията на една друга директива 75/319 /EEC за медицинската ефективност на леченията, тя не трябва да бъде прилагана към хомеопатията (и по-точно чл. 28)

думите на физика, който суицидално се наблъсква с 280 хапчета, не са верни в тази му част за забраните в ес.

и наистина - честно, кой би изпил 280 броя каквото и да било? и рибено масло да изпиеш, сигурно ще се продрискаш. 280 хапчета, ако са само захар, със сигурност са му вдигнали инсулина, което не е хубаво за човек с наднормено тегло по принцип. всеки с хомеопатични навици знае, че трябва да се спазват правила - да не се пие това, да не се пие онова, и какво ли не още и знае, че едно кафе по-късно хомеопатичния ефект пада рязко. дали той е пил и какво след експеримента не се знае, нито дали наистина ги е изпил.

иначе статията показа кой какъв опит има с хомеопатичното лечение. нямам никакво желание да споря за ползата от хомеопатията. тя, както и много други неща на този свят е въпрос на избор. дори да приемем, че има само плацебо ефект от нея, факт е, че тестовете на лекарства винаги се правят с реалното и плацебо лекарство и има случаи, в които плацебо-ефекта е голям (без страничните ефекти на химията).

алопатичната (традиционната) медицина има един проблем, който лекарите много добре познават - лекуването на симптома, не на тялото. в последните десетилетия в медицинските среди все повече се говори за връзката ум-емоции-тяло и се правят преки връзки между заболеваемостта от определени болести и душевното състояние на човека. книги като болестта като път на рюдигер далке и торвалд детлефсен, слушай своето тяло на лиз бурбо и излекувай живота си на луиз хей са променили много хора. хомеопатията в този смисъл освен "нежна", е и медицина, която разглежда човека като цяло, а не като два крака, глава, два бели дроба и т.н., поради което е успешна при много хора (китайската медицина, която е по-древна от 200 годишната хомеопатия също лекува цялото, не частното, т.е. това е изпитана концепция).

при други хомеопатията не действа. причините може да са много (неверие, нежелание, неспазнане на изискванията), но за мен най-сериозната е в това, че през последните години много лични лекари решиха да бъдат "модерни" и започнаха след няколко прочетени книги да предписват хомеопатични лечения, докато това не е за всеки. хомеопатите са лекари, които са учили как се прилагат тези лекарства и списъкът на утвърдените имена не е огромен.

при тях цените са други, не са като за общ преглед, но човек получава качество, което е несравнимо с опитите върху възрастни и малки деца от незнаещи. но както казах и в един от споровете - човешко е да се прекалява и дали е с хомеопатия, антибиотици или уринотерапия.... има ли значение, щом вреди на човешко същество? а хипократ, между другото, таткото на западната медицина е казал primum non nocere (първо, не вреди).

затова може би истината е в това да се опитваме да... не се разболяваме, което означава:

• да не си тровим живота с омраза (включително и срещу и срещу мнението на другите)
• да се храним правилно и с пресни продукти
• да се движим редовно
• да обичаме близките си и да им го показваме
• да стоим на открито и да се радваме на слънцето със слънцезащитни продукти
• и да не забравяме, че животът не е перфектен, само отношението ни към него прави разликата в собствените ни съдби...

намасте! 
(божественото в мен се покланя на божественото в теб)

поетична софия

в софия има много поезия и тук не говоря само за някои улички, които харесвам като шишман или прогресивно и зловещо пропадащия район около женски пазар, в който има красота и бившо великолепие...

едно от любимите ми стихотворения е на бул. стамболийски, фасадата на 30 училище и винаги се зачитам в него, въпреки че (признавам) липсата на запетайки мъничко ме дразни.

публикувам го с малко линкове в него, за по-голямо представа защо е кацнало така в софия и обяснение кой е чеслав милош...
преводачът николай кънчев няма нищо общо с тв водещия ники кънчев (който също е николай), отбелязвам още сега.

чеслав милош

това, което бе голямо
на александър и ола ват

това, което бе голямо стана малко
всичките царства като калай са потъмнели

това, което ме погубваше, не ме погубва вече
и небесните земи блестят по своя път

край реката съм излегнат сред тревата
и дете от някога, аз пускам книжни лодки

монтгерон 1959
превод николай кънчев


алтернативен превод
алтернативен превод

още парченца софия

смисълът да се грижиш за физическите упражнения на детето си, докато е малко (концентрацията в училище е едно от тях!)

д-р джейн уилямс,
kindyroo

срещнах се д-р джейн уилямс, която управлява kindyroo - австралийска система за ранно обучение на деца, която стартира през 2014 и в българия. "вече сме 30 години, но още сме "нови", дори за австралия", казва тя, докато й разказвам за телесната психотерапия, която е само от 20 години в българия, с която пък се занимавам аз. причината за срещата ми е интереса ми към детското развитие; значението, което установявам, че имат заниманията с тялото и, че за разлика от много системи за образование на малки деца, тук целите не включват развиване на абстрактното мислене. уточнението в случая с киндиру е, че не е детска градина, нито пък алианс и присъствието в класовете е с цел на физическа подготовка.
така че забравяме за нови думички на английски, да оставим това на дора и ботичко. часовете се провеждат в киндиру центрове с преподаватели и в групи от деца на една и съща възраст (най-малките са на 6 седмици), където се правят упражненията в групи, което стимулира комуникационните умения, а всеки родител е само с детето си (татковците са насърчавани), което спомага за развитието на тялото на детето спрямо развитието на мозъка му. днес не само възрастните, но и децата се движат по-малко от предишните поколения и това вляе не само върху здравето, но и върху общото ментално развитие. стимулирането на финната моторика, което много родители ценят, не е толкова успешно, ако не са развити и големите мускули и не са овладени за съответната възраст физически умения. броя тук и да те подхвърля човек, който познаваш и на когото вярваш без да те е страх, че ще паднеш (това е изграждане на доверие и всеки попадал в група, дори на тиймбилдинг знае понякога колко е трудно да го направиш).

с тези мисли в главата ми се срещнах с д-р джейн уилямс, дъщеря на основателката на киндиру маргарет сас. впечатлението ми от нея е за интелигентна жена, която управлява бизнес, който е в полза на обществото.  "нашата философия е, че ако на децата им се даде възможност да овладеят в точната възраст автоматични движения и стимулираме фината им моторика да е в добро състояние, нивото на абстрактно мислене ще се активира лесно. децата, които са с добре развито физическо състояние се справят по-лесно и с умствените задачи и се концентрират по-лесно, казва д-р уилямс. ако телата им правят, това, което трябва да правят за възрастта си, тогава просто им е по-лесно. гимнастиката, която предлагаме е много специфична за всяка възрастова група и това, което е време да се овладее като рефлекси и движение през всеки период (тук са публикувани фазите на развитие). тичането и балансирането са част от програмата, подскачането се овладява около двугодишна възраст. тези неща не се научават от веднъж, а се правят на няколко пъти. както е с възрастните. моторните умения трябва да бъдат повтаряни, за да бъдат овладени добре".

ок, казвам, аз но как реагират родителите, когато доведат децата си и установят, че тук децата им просто... тичат или... подскачат...?
това не е просто игра, а игра с определена цел. много често имаме музика, защото знаем колко помага тя на движението и колко много стимулира мозъка, работи се в група от деца. забавление е, но с цел да стимулира мозъка

преди това родителите на нашите родители, на техните родители просто са работили в градината и са имали много друга работа...
ние сме вече в в ново, модерно общество, в което родителите не оставят децата просто да си играят в парка. те трябва да се движат там, но в парковете няма много играчки за децата, защото общините ги е страх децата да не паднат и да не бъдат съдени. затова малките те седят с таблетите си. те са седнали, а сега е времето да се изправят срещу гравитацията. при седенето и местенето с пръст на екрана това не се случва. това не стимулира тялото им. първо трябва да обърнем внимание на големите мускули и след това на финните. друго нещо, което не се стимулира заради таблетите и зрението, защото в детска възраст трябва да се гледа наблизо и надалеч, а когато си на таблет или на компютър гледаш само наблизо.

мислите ли, че част от проблема е, че децата не са оставяни от родителите си да помагат достатъчно в домакинството?
да, защото е по-лесно да бъдат оставени да бъдат тихи пред телевизора. всъщност те искат да правят неща вкъщи. бих препоръчала децата да помагат в кухнята, да се вечеря заедно на маса е важно за комуникационните способности и за развитие на музиката. хубаво е децата да имат място, където да могат да играят както пожелаят.

когато бях малка, също се очакваше децата да бъдат "примерни и послушни", затова се чудя дали родителите, които водят децата си имат усещането, че по стечение на обстоятелствата са им забранявани тези движения, които вие стимулирате сега у децата им...
много майки сега ми казват "сега разбирам защо не бях добра в...., но не защото не съм била способна, а защото никой не го е правил с мен". това е много важно да бъде разбрано. децата, които не идват в kindyroo също ще отидат в училище и ще се справят добре. но тези, които идват при нас ще достигнат своя потенциал по-лесно. те ще са готови за училище. това е, което искаме да постигнем. в австралия учители са ми казвали, че разпознават децата, които са идвали киндиру, защото са по-подготвени за новата среда, в която влизат.

какво мислите за ранното училищно образование? 
в много европейски страни училище се започва на 7 годишна възраст и при тях децата се справят по-лесно с материала. нивото на грамотността е по-високо и по-рядко са жертва на "синдрома на провала". когато децата не са готови за училище през първата година им е трудно, получават лоши оценки и страдат.

какъв е вашият топ 3 на книгите за детско възпитание? [давам книгите с линк към амазон, където е възможно киндъл издание]

best start на lynn jenkins - кратка, но много точна книга, която прави нещата да изглеждат толкова лесни.

smart start - книга с упражнения, написана от майка ми, основателката на киндиру.

и третата е една хубава книга за храненето, защото обяснява много за химичните процеси в тялото на децата и как определени храни и съставки влияят на тяхното поведение fed up





моят личен топ 3 е тук

сензорно-моторни фази по системата киндиру

интервю с д-р джейн уилямс, дъщеря на основателката на системата 

ВЪТРЕУТРОБНА ФАЗА
рефлексно-сензорна фаза

хранене, движение, сетива, генетика, здраве

ФАЗА ГРЪБНАЧЕН МОЗЪК И ГРЪБНАЧЕН СТЪЛБ
рефлексно движение, изплакване при раждане, рефлекс за хващане, светлинен и Моро рефлекс, рефлекс Бабински

ФАЗА МАЛЪК МОЗЪК
моторно-сензорно-рефлексна фаза

приемане на вътрешни сетивни стимули
баланс, поддържане на позата, координация на движенията на глава/очи

обръщане и контрол на главата


ФАЗА ПОНС (мост)
моторно-перцептивна фаза
поява на ортостатични рефлекси

командно пълзене
жизнени моторни реакции
възприятие с всички сетива
потискане на основни рефлекси и
преминаване към доброволно движение

ФАЗА СРЕДЕН МОЗЪК
кръстосани движения (ляв крак – дясна ръка)
контролирани движения и проучване
вътрешно осъзнаване на тялото - мускулен тонус и гъвкавост
триизмерно оценяване на слухови стимулации, визуализация,
тактилност
перцептивно развитие на усещания за мирис и вкус
волево движение на очите
издава звуци на възприемане и изразяване


седене
развиване на баланс
лазене по ръце и колене
бърборене неразбираеми думи
доброволно движение


виждане на детайли в
картинки
изпълняване на две
инструкции
рисуване на точки и черти
скачане
хващане на молив
хвърляне с две ръце
първи думи
двустранни движения
висене на ръце
изпълняване на една
инструкция
подскачане
рисуване на кръг (хванали
молив с цялата ръка)
стоене

ФАЗА РАНЕН КОРТЕКС 1-2 г.
перцептивно-моторна фаза

развитие на възприятията
първично моторно планиране
осъзнаване на двете страни на тялото
баланс и повишена осведоменост за тялото
(вътрешна и външна)



ФАЗА КОРТЕКС (мозъчна кора) 2-3 г.
перцептивно-когнитивна фаза

концентрация
интеграция на двете мозъчни полукълба
осъзнаване на дясна и лява страна
подобряване на координацията око-ръка
разбира концепции, има усещане за посока
осъзнава време - минало, настояще и бъдеще
отчитане скоростта на обекти, движещи се в
пространството
подобрени способности за възприятие

игри с топка
рисуване със захват на молива в цяла ръка
хвърляне (кръстосан модел)
рисуване на кръгове, пресичайки средната линия
начална моторна игра
елементарно разпознаване на цветове
фина моторна координация
начало на сръчност
стоене на един крак
фрази с 2-3 думи


ФАЗА НЕОКОРТЕКС 3-6 Г.
когнитивно-перцептивна фаза

академичнo учене
самочувствие
контрол и увереност
емоционална стабилност
нарастваща независимост
автономност на всяка страна на мозъчната функция (латералност)


четене и писане
разбиране
подскачане
скок на един крак
маршируване в кръстосан модел (ляв крак, дясна ръка)
съставя пълни изречения, общуване с пълни/сложни изречения
следване на 3-4-5
последователни инструкции рисуване на цял човек (с правилно хващане на молив)
прецизиране на фина и обща моторна координация

какво прави баз лурман, когато не снима филми

както каза една приятелка "не мога точно да си представя как жизел плаче за мъж", но клипът за chanel 5 е меко казано красив. това е най-дългата версия на филмчето.

баз лурман не може да изненада, но жизел бюндхен може да опипа почвата и за някое по-сериозно филмово участие...

обичаш ли да имаш за какво да ти е неудобно?

Повече жени, отколкото мъже, ще се разпознаят в следното твърдение: „Нося някои обувки, дори когато са ми неудобни, защото са много красиви“. Можеш да промениш "красиви" на "любими" или "убиват ме, но малко", но все пак има някаква мистериозна причина, заради която си ходим с рани от обувки някак си естествено, напук на болката.


Но какво още правиш въпреки неудобствата? Приемаш с въздишка малките заяждания, леките несправедливости или възпитаната грубост? Раничките от тях обаче сигурно чоплиш - „защо все на мен“ или „как може такова нещо с няколко удивителни“, но дали вместо да оставиш проблемите си да те убиват, не е добра идея се опиташ да ги решиш. 
Като моята приятелка Марина, която започна да не вдига телефона на шефа си през уикенда, защото знаеше, че разговорът ще доведе до няколкочасовото й връзване към компютъра за меко казано безсмислени занимания за събота и неделя, а шефът й още в понеделник щеше да забрави за „важността“ на задачата. Или Лидия, която вместо да направи углавното престъпление „изтриване на колежки от фейсбук“ просто ги скри от фийда си, за да не се дразни от п(р)остовете им. 
И двете губеха прекалено много време във втренчването в проблеми, които просто можеха да не съществуват – само с лек скок встрани. Което не те убива, те прави по-силна, но пък което те прави по-жива, те прави по-щастлива. 

текстът е публикуван в брой октомври на cosmopolitan

• елиминирането на ефектите от синдрома „страх да не пропуснеш нещо“;

• тенденциите на сезона; 

• списък на всичко, от което кожата ти се нуждае;

• няколко идеи какво да правиш, когато искаш, но не знаеш какво да направиш, че домът ти да се превърне като някоя от тези къщи в семпъл шик от сериалите

в него още: 

предговорът ми към "не трябваше да ти казвам това" на кейт уайт

кейт уайт

преди около два месеца на пазара излезе книгата не трябваше да ти казвам това на кейт уайт, издадена от артишок. 


кейт уайт беше главна редакторка на американското издание доскоро. 



когато стана ясно, че книгата ще бъде издадена на български си писах с нея и тя даде интервю за cosmopolitan.bg, а за да бъде още по-добро представянето на книгата, ето и моя предговор към нея.

- - - - - - -

Когато си избирам книга, често отварям в началото на книгата и първите изречения до голяма степен определят дали искам да продължа нататък. Ако и ти си така, съм извадила едно изречение, което не е в началото, но донякъде ще ти даде идея за цялата книга, която ти препоръчвам да прочетеш. Ето го: „Ключът [към успеха] е да направиш повече от онова,
което очакват от теб, да включиш на пълна мощност, да полетиш към висините“.

В следващите страници, няма да намериш розов коктейл от думи с позитивно мислене, украсени с резенчета мотивиращи изречения, нито напудрени спомени и клюки за знаменитости. През цялото време целта на Кейт Уайт, която доскоро беше главен редактор на Cosmo САЩ, (а сега работи върху криминалните си романи, които започна още преди години като свое хоби), е да ти разкаже всичко, което знае за успеха в днешния, толкова конкурентен свят. През цялото време тя говори как да успееш, ако си се въоръжила с най-важното, а именно – търпението да работиш. Това е „нещото“, което мнозина подценяват. А именно полагането на усилия, активното ти участие в собствената ти съдба и изобщо да се стараеш да правиш всичко до което се докоснеш „като за света“ - с нейни думи „върви нагоре или си ходи вкъщи“.

Методично и подробно тя ще ти даде идеи, които можеш да приложиш в собствения си живот. Вярна на себе си, Кейт Уайт е избрала такива, които са добри навсякъде по света. Може би не трябваше да ти ги казва, но... тя е Cosmo-момиче и ще се радва да те види как вървиш напред!

Детелина Стаменова

главен редактор

Cosmopolitan България

ароматите като търсене и намиране на себе си

в магазина ще видиш
истинския флакон

днес сутринта бях на представянето на нов аромат - modern muse на estee lauder. като главен редактор това е от приятните ми задължения, защото успявам да науча нови неща, които иначе няма къде. като как точно мирише жасмин самбак например. за моята вселена ароматите са сериозна тема и затова като чета описание на парфюми се ядосвам чак, че не знам как ухае нещо. днес сложих в ароматната си памет самбак, който е китайския жасмин, ползван в чая. иначе жасмина, който се влага в ароматите традиционно е индийски, но тук има леката пиперливост и дим, който усещаш в силния китайски чай. при правенето на аромата са тръгнали мислейки първо за жената, която би го носила и след това са събрали накуп дървесните аромати (пачули, амбър, ванилия от мадагаскар [с лек горчив аромат е тя накрая] и мускус) и цитрусово-цветна страна (мандарини, жасмин, тубероза и лилии).

но това, което събуди размислите ми е нещо, което ни напомни трейнърът на марката за българия. до появата на първите парфюми на есте лаудер, която започва да налага идеята, че парфюмите са и за ежедневието, ароматите са били носени само при [специален] повод.

днес освен с дрехите се обличаме и с парфюмите си. но дали понякога и не се крием зад тях? замислих се кое определя личните предпочитания и дали зад ароматите на стои нещо повече.

нито един аромат не може да ни остави безразлични. обонянието е от основните ни сетива и живот без него е много труден. в неврологията е известно, че след загубата му (аносмия) част от вкусовите луковици в езика започват да се превръщат в такива, които улавят аромати, защото е трудно да оцелееш без да имаш допълнителната информация, която ти дава то. понякога способността да миришеш се губи и по психосоматични причини и това прави живота ти ад и е предпоставка за депресивни състояния, но само с търпение и лична психотерапия може да възстановиш предишния си живот. спадането на обонянието в късна възраст може да е също сигнал за ранен етап на алцхаймер, между другото.

хелън фишър, прочутата антроположка, много внимателно изследва и въпроса за телесната миризма при избора на партньор. не можеш да направиш двойка с човек, който не ти харесва като телесен аромат, каквото и да правиш, защото в този момент работи в мозъка ти най-силното - подсъзнателното.

ароматите, на пръв поглед "залъгват" еволюцията, давайки ни нов образ през екзотичните съставка. грешка. естествените мазнини по кожата ни преработват всеки аромат така че дори да миришеш на нещо, миришеш по свой уникален начин, така както дрехите показват най-доброто от фигурата ти, но не могат да я променят драстично.

ароматите обаче могат да повлияят краткосрочно на състоянието ти. например сладкия дъх притъпява усещането за болка. това можеш да използваш в живота си като преди болезнена манипулация (дори да едното вземане на кръв, ако те е страх или заболекар) може да се напръскаш с любим парфюм, и най-добре сладък, за да мине по-леко.

човек може да създаде и собствени техники за отпускане и чрез ароматите. ако редовно използваш например прочутата релаксираща лавандула, за да отвориш вратите към някоя медитация, в напрегнат момент, в който имаш нужда от сваляне на напрежението можеш да го направиш чрез същия аромат.

затова и избора на личен аромат трябва да става внимателно, като си отговаряш освен на въпроса какво ти харесва и какво искаш да дадеш на себе си и околните. дървесните аромати ще допълнят аурата ти на "стъпила на земята", а мускусът ще работи много повече за сексуалното ти излъчване, затова преценявай къде да акцентираш.

ароматите действат на лимбичната система на мозъка, която произвежда неврохимикали, които могат да предизвикат принос ва енергия, успокоение, сигурност и желание за секс, така че изборът между няколко парфюма може да ти повлияе сериозно на настроението и дори когато е скапано да го завъртиш към по-добро може само с хитро пръскване на добре подбрано ухание.

накрая, понеже започнах с modern muse ще кажа и защо ми хареса. този аромат е вторият, който ме впечатлява и добавям със сигурност към ароматната си колекция за годината (първият е jour d'hermes absolu, който ме спечели със специфичното си, за мен тревно-слънчево ухание). двойнствена природа на modern muse се разкрива още в комбинацията цветя и цитруси/дърво. от там съдя, че при различни моменти той ще живее свой живот на всяка кожа и понякога ще преобладава едното или другото, което го прави по-богат на усещания и дъх. комплексната структура носи аристократичност. и ми мирише на здраво и заслужено самочувствие.