сериалът "Връзки" с втори сезон - бях на премиерата заради... психотерапевтичната връзка

Втори сезон на сериала Връзки започва от 4ти април по FoxLife. По испански пиперлив, малко откачен, остроумно секси в първия си сезон, началото на втория също обещава да си струва гледането.

Подписах декларация на Fox Channels, че нищо няма да разказвам, така че мога да споделя само положителни неща от това, което видях на прожекцията в Cine Grand и срещата с екипа. По собствено желание, не че съм подписала декларация да не пиша нищо лошо.

Семейството на Мика (Лили Маравиля) и Тони (Михаил Билалов) е в нов, шеметен етап и, това, както изглежда, няма как да се спре. Продуктовото позициониране не дразни, въпреки че минава границите в определени моменти и това се дължи на работата на сценаристите, които успяват да накарат дори зала с калени на всичко журналисти и други публични лица да се разсмее от сърце.

"коуеги"

Не пропуснах да се снимам с Михаил Билалов, който играе Тони, "психотерапевт", заради закачката с блога ми.. Героят му е толкова психотерапевт, колкото аз съм актриса, но както и той каза "професията на Тони няма значение, важно му е да стои далеч от жена му". С други думи, ако някой от първи сезон си е направил извода, че психотерапевтите седят зад големи бюра и се забъркват нонстоп в любовни драми, не е така.

Но Връзки си остава най-забавния сериал в момента, вече чакам епизодите по FoxLife в понеделниците.

парченца софия: пролет в дъжд и бяло

Още като тийнейджърка с фотоапарат забелязах, че красотата на цъфтящите клонки не може да бъде уловена от обектива. Дори да е красиво, никога не е толкова красиво, колкото на живо.

Снимката, която направих днес в Бояна е единствената, която смятам, че ми се е получила и то без да съм от фото-кръжока с гооооолемите фотоапарати, а с наличното око на телефона ми.

Дъждът, който капеше, преминавайки от дъжд в лек сняг; плетеницата от клони сивото небе и силното бяло на цветчетата, ме накараха да се чувствам като в японско стихотворение, където дзен, минимализъм и красота се вплитат.

Днешният ми ден не е много добър, поне до момента, но ме държи още красотата, която Вселената ми подари тази сутрин.


Инстаграм акаунта ми е отворен.

преяждането вкъщи сам всъщност е сериозен проблем

Според мен е грешка в комуникацията и ресторантите Happy и рекламната им агенция едва ли виждат това, което аз виждам на този билборд, но, нали това е лично пространство, ще споделя личното си мнение.

Вкъщи хората могат да се "освинят" по начин, по който не биха го направили в заведение - така е. Но това, което ме боцва е, че този тип хранене, като сложеният на билборда пример понякога пъти е... болест. Това ее и грешката в комуникацията, която според мен са допуснали от Happy, които - трябва да спомена - се опитват - и дори успяват, да пропагандират здравословно хранене (например киноата в България никога нямаше да е толкова популярна без тях!).

Болеста се казва Преяждане (Binge Eating Disorder) и беше включена двата класификатора на болестите DSM-5, както и в МКБ-10.

На мен човека на снимката ми се струва, като такъв, който за кратък период от време (например 2 часа), ще изяде количество храна, определено по-голямо от това, което повечето хора биха изяли за същия период от време, безконтролно ще яде - по това време - без да може да спре или да контролира колко ще изяде.

Епизодите на безконтролно преяждане се свързва с три или повече от следните описания:
- да ядеш много бързо
- да ядеш, докато ти стане неприятно тежко от поетата храна
- да ядеш големи количества храна, дори когато не си физически гладен
- да ядеш сам, защото се чувстваш зле от това колко изяждаш
- да се чувстваш отвратен от себе си, депресиран или гузен след това

За да се говори за болестно преяждане, то трябва да се случва средно веднъж седмично в продължение на три месеца.

Добрата новина, която в дни като днешния е важна - на страницата на Happy има много позитивни примери за храна вкъщи - което означава, че храната вкъщи може да е много вкусна и да не е свързана със самотно преяждане - защото хората си правят селфи как се хранят заедно, храната е красиво подредена и т.н.!

връзката бременност – хранителни разстройва

Темата е свързана най-вече заради майката – която е човекът, когото бебето приема за част от себе си – реално в първите месеци след раждането си бебето още не знае, че то представлява нещо отделно от мама. Тук идваме до голямата тема, която е отвъд всички теории как да се грижим за детето по учебник и за връзката с майката – бременността е тест за майката, защото в нея тя преживява, чрез мислите за бебето си – от своите разбирания за света – жените, които са имали нещастно детство или са били в депресия в ранна възраст, по време на бременността може да развият пред-родилна депресия, която засяга същия брой жени, каквато и тези със следродилна депресия (около 13% от всички майки).

Биологични истории или как наднорменото тегло може да бъде и биологично определено от майката, без тя дори да подозира

Няма ембрион, който да се развива добре, когато получава токсични химикали. Това, което се случва е, че бебето реагира на целия набор от биохимични сигнали от майката. То се адаптира по време на целия си престой в корема й на това, което може да се нарече - „светът според майка ми“. Хормоните, нервотрансмитерите и хранителните вещества му разказват истории какво го чака навън. Това, което майката яде има най-голямо влияние върху бебето през първите три месеца от зачеването  -  поетото количество (и нейното качество) храна му съставя „мнение“ за това каква е средата навън, нещо като метеорологична прогноза за наличието на храна. Това не са ню ейдж измислици, а се подкрепя от много изследователи, защото се оказва, че жените, които не се хранят достатъчно по време на първите три месеца или ядат предимно джънк, бебето развива т.нар. пестелив фенотип.

Стресът също има изненадващо големи ефекти върху развитието на системите за хранене на ембриона. Високите нива на хормоните на стреса увеличават секрецията на лептина, които също управляват апетита и поемането на количества храна. Те влияят също така върху склонността ембрионът да трупа мазнина около корема, което в средната възраст на човек увеличава рисковете от натрупвания там. Критичният прозорец това да се случи е стресът между 14 и 23 седмица

Дали всичко е предопределено? И да, и не, защото човешкият организъм и психика са проект, който непрекъснато се доразвива и чрез осъзнаване на причините, на травмите, на несъзнаваните преди психотерапия процеси човек може да достигне до дълбочината на собственото си аз, което тогава вече ще са води от здравата част в човека

фройд, но не набързо - интервю с автора кристфрид тьогел

Интересни неща се случват в живота... Преди години лекциите по психоаналитични школи на Кристфрид Тьогел в Софийския университет бяха едни от най-любимите ми и когато видях, че Колибри издават негова книга си казах - "не може да бъде!". Така, в момент, в който препрочитам великия Зигмунд, имам удоволствието да се върна назад и да се насладя на спомените, но и на напълно новото разбиране на Фройд набързо.

Закъснях... толкова по Фройд! Както ще прочетеш по-нататък в интервюто, грешките в ежедневието рядко са неволни, и записването на друга дата в тефтера ми, би казал Фройд не е случайно. Кристфрид Тьогел любезно ме изчака, и след телевизионното интервю дойде моят ред за разговор.

ДС: Спомням си тази книга под формата на лекции, които ми дадоха много стабилна основа в годините заради систематичността.
КТ: Който не е креативен, трябва да е систематичен.

ДС: Който е креативен, трябва да се научи да е систематичен. Но заглавието на книгата не ми хареса...
КТ: То е, защото издателството в Германия на книгата има поредица с книги като Библията набързо, Шекспир набързо, Гьоте набързо и така ме попитаха дали искам да напиша Фройд набързо. На немски означава "за бързащия човек"

ДС: А книгата е сериозна.
КТ: Аз имам 12 книги за Фройд и тази ми беше много трудно да направя, защото съм написал над 10 000 страници за него и да ги сведа да 150, без да губя същноста, не е лесно. Така че си мисля, че хората ще получат добра представа за Фройд. Не е лесно да се синтезира, без да стане повърхностно, но мисля, че се получили.

ДС: Вашият живот е минал в изследване на Фройд... 

КТ: Поне половината, дори повече половината. Сериозно започнах да се интересувам на Фройд, включително с изследване на архивите, когато бях на 30.

ДС: Откъде дойде този интерес към него? Какво ви държи в тази тема?
КТ: Дисертацията ми беше за сънищата, а когато пишеш за тях, неизбежно стигаш до него и така започнах да се интересувам кои са били предшествениците му. След това видях как се развива идеята, какво прави тези 25 години като учен. Ходих в архивите, прочетох 7,000 негови писма и колкото повече четях, толкова повече неща разкривах. Всеки, който колкото повече се запознава с Фройд, толкова по-интересен му става.

ДС: Това, което ни дава Фройд, става основа на много разсъждения. По какъв начин според вас неговите идеи променят света?

КТ: Не мисля, че това са само идеите. Той има две големи качества. Първото е, че той пише невероятно добре и е носител на наградата Гьоте, която се дава на писатели. Фройд сам казва, че неговите истории за пациентите му се четат като романи. И втората е, че той успява да сервира на читателя вътрешна логика, която не винаги съществува. Читателят остава с впечатление, че това е една голяма сграда с вътрешна логика без противоречия, което в действителност не е точно така. Мисля, че 90% от неговите идеи не са нови, но за пръв път ги слага в една система и ги формулира добре и ги представя като една цяла сграда. Аз лично за себе си в тези 30 години открих една част, която е много подценявана, и това са неговите работи за обществото и за религията и войната. Например, когато започва войната се оказва, че и тримата му синове са на фронта и той пише кратка статия за войната. Този анализ е толкова точен, такава силна критика на всяка държава, която води нападателна война. Той има книги, които имат чисто историческа стойност - и други - като тази статия, които са много актуални. Спомняте ли си, когато Горбачов, когато трябваше да подпише разпускаенето на Съветския съюз, как се оказа без химикалка в себе си - това се случи, защото той не искаше да го подпише. Този случай на забравянето или грешките в езика е винаги актуално, по-интересно от някои негови други неща.

Фани Мозер

Фройд не е изключително добър терапевт. Първите 20 години много от неговите пациенти се самоубиват по време на терапията. Вярно е, че неговите колеги и ученици му пращат най-трудните случаи, така че там е по-различно. Но, например намерих в архива му едно писмо в архива му. През 1895 той пише Изследвания върху хистерията, където описва 5 случая. Вторият случай след Анна О., е една жена, най-богатата жена в Европа по това време, Фани Мозер, там се нарича Еми фон Н. Там той намира причината в нейните дъщери, които са слабоумни. 25 години по-късно едната дъщеря, които той публично нарича в книгата си олигофрени, му изпраща своята дисертация и той и отговаря с писмо, в което пише "Аз се извинявам за ужасната си диагностична грешка", обаче го прави само в писмото. Всички следващи издания до смъртта му той не го споменава, дори като бележка под линия. Тоест прави компромис, така че теорията му да изглежда по-консистентна. Това се случва много рано в неговата кариера и 20 години по-късно той е нямало да се заблуди. Въпросът е, че тази книга е учебник за много студенти и в тези 8 издания на книгата до края на живота му това не поправя това. Иначе всеки прави грешки в началото.

ДС: За кого ще бъде интересна тази книга?

КТ:  Мисля, че книгата е много добре написана и всеки може да намери нещо за себе си.

трети откъс от "защо обичта е важна" - светът на жените

Това е третия откъс от книгата Защо обичта е важна на Сю Герхардт.  

----- Началото на книгата, Новата парадигма е тук, а главата Бебето и неговия мозък тук. -----

За да си обясним неповторимия модел на реакциите на отделния човек, трябва да се върнем към началото, към безсловесните дни на ранното детство, когато майките ни са ни държали на ръце, та дори още по-назад – към майчината утроба. За този период от живота ни е много трудно да се говори не само защото като бебета нямаме езикова или съзнателна памет, но и защото в исторически план най-ранното детство бива изживявано посредством взаимоотношенията на жената с бебето ѝ. Това се случва далеч от очите на останалите, в неизразимата с думи територия на телата и чувствата, на мляко и бебешко ако, мотивирано от непреодолими приливи на хормони, които карат майката да иска постоянно да докосва и наблюдава своето бебе – чувства, които облечени в думи звучат нелогично, те са толкова трудни за обяснение, както е сексът или влюбването. И тъй като това е лично преживяване предимно за жените, а нe за мъжете, то остава скрито от погледите и не присъства в културата, освен в редки случаи, когато за него пишат писателки феминистки като Адриен Рич:

За мен хубавите и лошите моменти вървят ръка за ръка. Спомням си, когато кърмех всяко от децата си, виждах очите им, широко отворени и взиращи се в моите, и осъзнавах, че двамата сме свързани, не само посредством устата и гърдата, а и чрез погледа си: дълбочината, спокойствието, страстта на този тъмносин сериозно съсредоточен поглед. Помня физическото удоволствие, когато гърдата ми напълно се изпразваше от млякото във време, когато за мен нямаше друго удоволствие на света, освен измъчваната от вина наслада от пристрастяването ми към храната... Помня спокойни моменти, в които се отваряше възможност да отида до банята сама. Помня как се откъсвах от, така или иначе, недостатъчния си сън, за да успокоя някой детски кошмар, да вдигна одеяло, да затопля бебешко шише, да заведа полузаспало дете до тоалетната. Спомням си, как се връщах в леглото напълно разсънена с напиращ отвътре гняв, знаейки, че прекъснатият сън ще направи утрешния ми ден ад, че ще има още кошмари, още нужда от утешаване и че заради умората ще се карам на децата си, без да разбират защо. Помня как си мислех, че повече никога няма да сънувам. (Rich 1977: 31)

Женското движение от шестдесетте и седемдесетте години на миналия век извоюва възможността да се говори за личните преживявания у дома и спомогна за събарянето на границите между обществения и личния свят. Днес публично обсъждаме различни сексуални практики, не се налага да крием емоциите си от хората зад безчувствени маски и проявяваме нескрит интерес към емоционалния живот на богатите и известните. Вече не се шокираме, щом открием, че публичните фигури са хора като всички нас и много често прескачат собствените си морални норми. Способни сме да признаем, че съществува сексуално насилие над деца. Емоциите вече не са нещо, за което не се говори в публичното пространство. Посредством нещо като паралелен процес, разцеплението между разума и тялото, рационалното и нерационалното, започва да се подлага на все по-голямо съмнение. Както споменах, това е допринесло за нарастващия научен интерес към емоциите, прескачайки и последната граница на науката – изследването на емоционалната ни същност.

Само че измерването на мозъчната активност или химичните нива, свързани с емоционалното поведение на зрелия индивид, може да ни служи само като помощно средство за вникването в емоционалния свят. То не може да ни даде отговор на въпроса защо сме такива, каквито сме. Това е все едно да правиш дисекция на животно, достигнало пълното си развитие, и да очакваш, че ще откриеш причината за поведението му. Възрастните са резултат от сложни сюжети, вписани в организма им, чийто системи вече са се развили във времето. Те са твърде характерни и неповторими. Вместо да правим това, можем да се върнем назад към корените на емоционалния живот, към ранните процеси, които определят емоционалните ни траектории – към бебето и обкръжаващата го емоционална среда.

----------------------------

Първа част на книгата - Новата парадигма

Втора част на книгата - Бебето и неговия мозък

Третата част на книгата - Светът на жените

защо обичта е важна: втори откъс - бебето и неговия мозък

_{По-долу следва е втори откъс от книгата на Сю Герхардт Защо обичта е важна. По някакъв начин ви завиждам, че ще я прочетете за пръв път.} 

Първият откъс 

Новата парадигма

_{Основите: бебето и неговият мозък}

1 Да се върнем в началото

Мъжкият и женският тигър си остават ни повече, ни по-малко тигри, независимо дали ще прекарат целия си живот в естествената си среда или ще се чифтосат с хиляди партньори. Но човекът истински се променя, когато живее с други хора – той не може да развие способностите си сам-самичък. Затова човешката раса е напът да се превърне в едно тяло и това не е дръзка метафора, а самата величествена реалност.

С. Т. Колридж, „Писма“, 1806 г.

Една тъмна зимна нощ звънът на телефона ме събуди с новината, че домашното раждане, което планирах да филмирам, е започнало. Бях се срещала с майката и преди, но не я познавах добре. Пристигнах в дома ѝ и трябваше да изкача три етажа стълби до стаята ѝ на последния етаж на къщата, влачейки с мен озвучителната и осветителната си апаратура. Заварих майката и бащата да седят на ръба на единично легло в оскъдно обзаведена и слабо осветена стая, на чийто под бе постлан вестник. Вниманието бе съсредоточено върху тялото на майката и всичко се случваше тихо и оттренирано. Акушерката обикаляше наоколо, докато аз си стоях в единия ъгъл на стаята. Нещата се случваха бързо и съвсем скоро майката вече беше приклекнала над вестника, подкрепяна от партньора си, докато аз записвах удивителната гама от звуци, които тя издаваше, звуци, които подсказваха увеличаващия се натиск и скоро, щом бебето започна да излиза, се превърнаха в дълбоки стенания. Моята операторка не успя да пристигне навреме, за да заснеме раждането, но на мен ми беше все едно, защото бях погълната да наблюдавам това върховно събитие. Когато бебето най-сетне излезе от тялото на майката, очите на всички ни бяха пълни със сълзи, бяхме погълнати от емоцията, благоговеещи пред началото на този нов живот и очаровани от мистерията на самия живот.

Сега бебето щеше да напусне дома си и да поеме към своето съзряване, към онази част от живота, за която се говори в жалейките по вестниците – за четирите брака или единствената женитба, за обществено ангажираното или по-уединено съществуване, за изпълнения с трагични събития живот, за историята на личния принос към обществото. Но тези истории пропускат толкова много неща. Те не разказват за всичко онова, което превръща това бебе в младия мъж, който е то днес, и най-вече не отдават дължимото на силното влияние на другите хора върху способността му да прояви своя природен и генетичен потенциал.

Човек трудно свиква с тази страна да действителността. Дори в биографиите се споменава единствено, че бебето е родено на конкретна дата, на дадено място, с родители, чийто живот към този момент се е развил по определен начин, но е на практика невъзможно да се пресъздаде динамиката на взаимоотношенията им с тяхното дете. Затова никога не можем да разберем какво се е случило в собственото ни най-ранно детство, задавайки директни въпроси, макар че понякога разказите за различни случки ни дават някаква представа. Твърденията на майка ми, че съм била трудно за гледане дете, което всяка нощ в продължение на месеци е плачело заради стомашни колики и е проходило и проговорило много рано, ми дават основание да изпитвам гордост и усещането, че съм отхвърлена, чувства, които в действителност са значима част от собствения ми живот. Но има и други начини да изровим историята на своето ранно детство, защото го носим вътре в себе си и го изживяваме чрез взаимоотношенията с най-близките.

В основата си ранните ни преживявания формират характерните за нас начини за общуване с другите и за справяне с приливите и отливите на чувства, които не са единствено психически пристрастия, но и психологични модели. Те са костната структура на емоционалния живот, скрита и неосъзнавана – невидимата история на всеки индивид. Подобно на Фройд, който се е смятал за археолог на личността, и аз разглеждам хората с очи, които сканират в търсене на скрити структури. Но за разлика от Фройд, който търси под повърхността на личността първичните инстинкти, сексуалните пориви и изблиците на агресия, които смята за невидимите двигатели на човешкия живот, аз търся непознатите модели на взаимоотношенията, които биват вплитани в тялото и мозъка ни през годините на най-ранното ни детство. Тези модели тласкат живота ни в определена посока. Отношенията на самия Фройд със собствената му майка създават у него усещането, че е специален, което той пренася във взаимоотношенията си с другите хора, заедно с чувството за вина заради това, че е откраднал своята необикновеност, унищожавайки съперника си – малкия си брат, на когото пожелава да умре. Съревнованията играят голяма роля по-нататък в професионалния живот на Фройд. Има нещо много силно в най-ранните теми, зададени в живота ни, факт, който може да бъде обяснен чрез теорията за хаоса. Според нея дребните различия в началото на един процес могат накрая да се превърнат в извънредно големи разлики. Но този период от човешкия живот неврологът Дъг Уот нарича „незапомнен и незабравим“ (2001: 18). Не можем съзнателно да си припомним нищо от тогава и в същото време не можем да го забравим, защото е вградено в организма ни и предизвиква у нас очаквания и определен тип поведение.

Съществува нещо под повърхността, има сили, които ни задвижват, но те не са точно такива, каквито ги описва Фройд. Той ги определя като телесни пориви, скрити в хуманоидното биологическо животно. Фройд смята, че тези импулси влизат в конфликт със социалните норми или натиска на цивилизацията, които индивидът носи в съзнанието си под формата на вътрешен свръх Аз, предизвиквайки напрежение или конфликт между разума и тялото, с който само Азът със строг самоконтрол може да се справи. Това обяснение става доста популярно и така започва да звучи почти смислено. Но въпреки че отговаря на личната история на Фройд, то е неприложимо към съвременната чувствителност, която не е толкова строго ограничавана под напора на социалния натиск. Тезата на Фройд с положителност не отговаря на моето усещане за начина, по който се развиват умът и тялото, защото тя предполага, че индивидът си е самодостатъчен и се изгражда самостоятелно в много по-голяма степен, отколкото ми се струва на мен. Ще се опитам да докажа и по-нататък да обясня по-подробно, че много аспекти от функционирането на тялото и емоционалното поведение се формират благодарение на взаимодействието със социалната среда. Например бебе, с което са се държали зле, развива много по-негативни реакции спрямо стреса и различни биохимични модели от такова, което е гледано с любов. Мозъкът сам по себе си е „социален орган“, както го нарича изтъкнатият изследовател на най-ранната привързаност Питър Фонаги. Оформя се разумът ни и емоциите ни започват да се подреждат спрямо взаимодействието ни с разума на останалите, а не самостоятелно. Това означава, че водещите невидими сили, които формират емоционалните ни реакции, не са биологичните ни пориви, а моделите на емоционалните ни преживявания с други хора, които най-дълбоко се отпечатват в нас в годините на най-ранното ни детство. Тези модели не са неотменими, но подобно на всички останали човешки навици, след като веднъж са се затвърдили, много трудно могат да бъдат променени.

----------------------------

Първа част на книгата - Новата парадигма

Втора част на книгата - Бебето и неговия мозък

Третата част на книгата - Светът на жените

защо обичта е важна: новата парадигма (ОТКЪС ОТ КНИГАТА)

Днес, бях изненадана, ама наистина изненадана, че една от книгите, които ценя безкрайно: Защо обичта е важна на Сю Герхард е издадена на български и то преди цели две години (2014).  За книгата научих от преподавателката ми в Лондон Джулия Бъкройд, при която специализирам хранителни разстройства. Всъщност книгата е за живота на бебето и финните механизми, които определят емоционалните му връзките - и в крайна сметка защо обичта е важна.  

След като установих, че книгата е налична и на български, със съгласието на издателство Изток-Запад да публикувам тези откъси от нея, за което им благодаря.

Правя го, защото Сю Герхард е психоаналитик психотерапевт с неподражаем усет за разказване на иначе понякога скучноватите психологически теории и тъй като не изпада в преразкази или в повърхностност - както се случва често във всички сайтове от типа на ЧакайДаТиРазкажаСмисълаНаЖивота.com.

Систематично, интересно и с много научно подкрепени факти тя (жената е професор в Оксфорд) обяснява защо обичта (под формата на чувство, а не храна, играчки или биберон) е важна, защо връзката майка-дете в онзи период между 0 и 2, когато много майки са склонни да мислят "то нищо не разбира", а други пускат до пълно откачане Бейби Айнщайн и да му хвърлят био играчки, докато обичта е важна.

Ако тази година трябва да си купиш една книга за детска психология (и за да разбереш и себе си по-добре, защото някога си бил бебе), това е тази. Препоръчвам я изключително много на бременни жени или тези, които се замислят за това да "видят двете чертички".

Сю Герхардт - Защо обичта е важна

ОТКЪС 1
Новата парадигма

Все пак една нова гледна точка, нова парадигма, от известно време чака зад кулисите и може да направи първите си стъпки под прожекторите. Тя е била обяснявана по различни начини като „екологична“, „органическа“, „кибернетична“ и „холистична“. С усилия си е спечелила позиции в различни научни дисциплини и все пак не се е наложила като общоприето схващане за света. В много отношения борбата за налагане на тази органическа парадигма прилича на битка между новата и старата наука. Началото си тя води от същия период през двадесетте и тридесетте години на миналия век, когато се наблюдава отслабване на контрола върху чувствата. По това време се появяват също и революционни открития в областта на физиката, които разклащат приетото за даденост чувство за човешко възприятие. Квантовата теория на Макс Планк разкрива, че материята не е толкова неделима и неизменна, за каквато сме я смятали, а по-скоро би могла да се опише като вид отношения, осъществяващи се в определен ритъм и за определен период от време. Теорията за относителността на Алберт Айнщайн показва, че пространството и времето са континуум, който се изкривява и се увива около себе си. Такива радикални идеи разкриват ограничеността на сетивата, с които борави човек: „Светът, който виждаме, е функция на нашия ръст“, както казва Брайън Апълярд (1992).

С осъзнаването на ограничеността на човешките възприятия става ясно, че твърденията на старата наука вече не са в сила. Някои учени, като Вернер Хайзенберг, започват да твърдят, че „идеята за обективната реалност се е изпарила“. Действителността, която виждате, зависи от това от какъв ъгъл я гледате. Електронът може да е вълна или частица в зависимост от гледната ви точка. Дори само наблюдавайки реалността, ние влияем върху ситуацията, която гледаме. Така че линейните обяснения на старата наука, че X поражда Y, не са цялата истина.

Вместо това се оформя една по-интерактивна перспектива, която първоначално възниква при компютърните науки. Математикът Норберт Винер пръв забелязва колко важна е обратната връзка за обслужването на системите. Въпреки че той създава теорията си на база работата си с ракети и ракетни снаряди, скоро тя бива доразвита от радикалния във вижданията си антрополог Грегъри Бейтсън и екипа му в опит да разгадаят човешките системи, каквото е семейството или дори начинът на функциониране на самия човешки организъм. Те откриват, че системите остават стабилни само ако постоянно се адаптират към променящата се среда. Начинът, по който успяват да се приспособят, е чрез използването на обратната информация за това, кое работи и кое не. Това означава, че ако разглеждате една система като неделимо цяло, ще видите, че тя е кръгова, а не линейна. Вместо да разбивате системата на отделни части и да ги разглеждате като самостоятелни единици, трябва да осъзнаете, че всички системи са взаимносвързани и си влияят една на друга. Начинът, по който се държи един човек, оказва влияние върху другия, а поведението на втория се отразява на първия в един кръговрат. Причината и следствието зависят от вашата позиция в този цикъл и от това, колко информация приемате или отхвърляте. Истината не е само една, има няколко възможни варианта.

Този органичен подход навлиза в много научни дисциплини. В биологията има екология и етология (Етология – наука за характера или установяването на характера на индивид или народ). В психологията има Джон Боулби, който установява, че за да разбираш хората, трябва да вник­неш в средата им, също както пепиниеристът (градинарят). прави научно изследване върху почвата и атмосферата, в които отглежда растенията си. През последните десетина години в психоанализата все повече се налага един по-интерактивен подход, осъзнаването, че пациентът и психоаналитикът се намират в едно общо поле на действие – система, в която всеки влияе на другия, вместо да се смята, че въздействието е еднопосочно. Все пак, този тип мислене все още не е изместил наложената линейна рационалистична парадигма.

Моят подход към вникването в емоционалния живот е органичен. Аз твърдя, че човешките същества са отворени системи, неразривна част от които са другите хора, а така също и растенията, въздуха и водата. Ние се формираме под влиянието на другите, както и на това, което дишаме и ядем. И физиологичните, и психологичните ни системи се развиват въз основа на взаимоотношенията ни с останалите хора, а това се случва с най-голяма сила и оставя най-дълбок отпечатък в най-ранното ни детство. Живеем в социален свят, в който, за да сложим храна на масата си, да имаме дрехи на гърба си и покрив над главите си, зависим от сложни вериги от социални и културни взаимодействия, които мотивират действията ни. Не можем да оцелеем поединично.

Но преди всичко съществото, върху което общуването оказва най-голямо влияние, е човешкото бебе, което тепърва се учи какво представляват собствените му емоции и как да се справя с тях. Това означава, че преживяванията ни в най-ранна възраст, докато сме бебета, имат много по-голямо значение за това, какви ще бъдем като възрастни, отколкото си мислим. В бебешка възраст ние за първи път чувстваме и се учим какво да правим с чувствата си, тогава започваме да систематизираме преживяванията си по начин, който ще окаже влияние върху по-нататъшното ни поведение и интелектуални способности.

----------------------------

Първа част на книгата - Новата парадигма

Втора част на книгата - Бебето и неговия мозък

Третата част на книгата - Светът на жените

Издателство Изток-Запад преди време публикуваха В търсене на изгубеното щастие на Джейн Лидлоф, която също се допира в темата, но лично според мен Защо обичта е важна е по-добра.