нюанси на садо-мазото в отношениията или как "нищо ми няма" може да ти провали настроението

BDSM нашумя покрай Маркиз Дьо Сад, разбира се, но отскоро беше садо-мазото беше изтупано прахта от него с глуповатата книга и не по-малко глуповатия филм с нюансите - въпреки че болезнените ударите са си част от живота на безкрайно много хора, дори без да имат и най-бегла идея да се шибат с камшици, ползват мълчание и особено поведение.

Приема се от не един и двама психотерапевти, че в България преобладава садо-мазохистичния характер. Така че познаваш със сигурност такива хора, дори повече, отколкото би искала. Дори набързо намерих едно интервю на Мадлен Алгафари, в което обяснява BGSM (българското садо-мазо): "...здравата агресивност обаче при нас започва да се блокира още в ранно детство - защото начинът на възпитание е свързан с нетолериране на детското мнение в много ранна възраст... и така се формира една липсваща Аз-овост... детето започва да расте с усеещането, че не е значимо, не е важно... И така то става мазохист, търпи, гълта, самосъжалява се... оттам пък, когато много стиска, избухва вулканът!..." (цялото интервю е тук)

Такааа, сега ще стане дума за всички тези случки, в които някой (приятел/роднина) изведнъж се затваря в черупката си започва да се държи като вкаменен фосил, при положение, че до преди два часа е бил центъра на вниманието и се е държал към теб като към най-близкия човек в живота си или просто всичко е било наред. Или пък живееш с човек, на когото настроенията се менят непрекъснато. А може би понякога ти се държиш така? (да знаеш, че е ужасно отстрани).

Това поведение се нарича пасивно-агресивно и се среща твърде често - BGSM, както написах и всеки един от нас има много примери за живота си за това. Често пъти и в първо лице, единствено число, т.е. начинът, по който самата ти реагираш понякога. В корените на това поведение стоят причини като тоталната забрана върху гнева в детството: да си ядосан е нормално човешко чувство, от което ни оперират в ранните години, което си е жива емоционална лоботомия. Да кажеш или покажеш на някой, че си ядосан се наказва, още откакто започнеш да пазиш първите си играчки на пясъчника. Научавайки да си "добър", започваш да преглъщаш гнева си, но той си остава в тялото ти и търси къде да се разтовари и по какъв "възпитан" начин като например рафинирани обиди, коси погледи и присвиване на очи и "хитри" начини да отмъстиш. Пасивната агресия е силно оръжие - избягвайки директното споделяне на проблема ("ядосана съм ти, защото не ми обрърна внимание, докато ти разказвах за мен важна история") се завърта спиралата на "имам нещо, но няма да ти кажа какво", при което всяко малко нещо става поредното нещо, и още едно и още едно и накрая, при евентуално разчистване на ситуацията, започват генералните изводи "ти не ме обичаш", "никога не ме слушаш" и т.н. Пасивна агресия проявяват и тези хора, които закъсняват или отлагат срещата в последния ви момент; тези, които си намират извинение да не се включат общо занимание в последния момент; и тези, които се шегуват някак си странно; и тези, които със несъстоятелни аргументи първо приемат, а после отказват да свършат нещо.

А защо се случва ли? Защото е по-лесно да си премълчиш, отколкото да си кажеш в повечето случаи - не сме научени (всичко е в детството е казал Фройд, в детството!), а и примерите на хора, които изразяват силните си емоции, в повечето случаи са пресилени и неприемливи (скандалджийско крещене, физическа агресия, хистерия...), което прави пасивната агресия толкова ненужно популярна.

Няколко примера

"Нищо ми няма"...
...фраааааааааас вратата! Класика! Вместо да бъде честен и открит за емоциите си, човекът който го прави ти крещи... удряйки вратите.

или

"Нищо ми няма"...
...и две големи сълзи бавно изплуват. Вече разбра - нещо грешно се е случило. След няколко месеца може и да разбереш какво.

"Добре. Както си решиш"
Вместо да настояват, стратегията на пасивно-агресивните е да избегнат изявата на гнева си, защото са дълбоко убедени, че ако го направят това "само ще влоши нещата".

"Не разбрах какво искаш точно"
Ядът  го е напънал отвътре, но не е искал да ти го каже, за да си спести проблемите. И сега ти го връща, като просто не го е направил.

"Само се шегувах"
Да, бе, да! Шегата е най-финния инструмент на обидата. Социално приемливо и ако реагираш
може да бъде пусната втората част от агресията. "Толкова ли не може да се пошегува човек?".


Въпрос за 1 милион долара: как да реагираш на пасивно-агресивното отношение, насочено към теб?


Не се чувствай виновна. 
Първо, не се закачай на хорото. Това, че другия не знае как да реагира при конфликт е отделна тема от причината, породила конфликта. Сега обаче има две напрегнати ситуации - това, което е породило конфликта и чуждото поведение. Дръж се като тефлонов тиган, когато общуваш с такива хора - т.е. не цвърчи, нямаш нужда от мазнина - а ако гласът ти е спокоен, това само може да успокои конфликта - а и евентуално да приемат, че могат да реагират и по-честно с теб някой ден. Опитай се да приемеш това поведение не като лично насочено към теб. Хората правят нещата, които правят заради себе си и своите проблеми, отколкото заради отношението си към теб. Което изобщо не означава, че трябва да приемаш чуждото лошо отношение като нормално.

Колкото повече толерираш, толкова повече се ентусиазира.
Ако тръгнеш да се съобразиш един път, този човек ще го повтори и така до хиляда. Затова трябва  да зададеш тона на общуването. Ако сте в работна среда - когато е възможно, комуникацията трябва да е максимално формална - за всеки дребен срок и т.н. Не влизай в конфликт (всъщност това е целта - ти да нападнеш, за да те разхвърля) с посочването на грешката "Ти не свърши това в срока", а с посочването на проблема, например "Каква е причината  този срок не е спазен".
Не оставяй това поведение да продължи, защото пасивно-агресивните хора си търсят и успяват да влудят хора, които обичат "всички да са доволни", знаят как да натискат бутоните им и ако като цяло в живота си не обичаш конфликтите, те просто си те правят цел.

Стой на дистанция и при добри и при лоши дни. 

Това е здравословно за теб и те пази от въпроса "какво му е днес". 

Откажи се да променяш пасивно-агресивните - не можеш
Освен ако самият те реши да го направи. Причините за този тип поведение са мтого дълбоки и комплексни и може да се случи само след дълга психотерапия.

Конфронтирай липсата на честност в чуждото поведение. 
Ако не го направиш, то само ще се усили. Затова веднага посочи липсата на синхрон между поведение и думи и обясни как се чувстваш ти. Ако другият цени връзката ви, това може да му вкара някои размисли.

Ами ако самата ти действаш така винаги?
На първо място - дай си сметка защо го правиш. Защото те е страх да си кажеш мнението? Да влезеш в ръкопашен бой? Защото си мълчиш отдавна и не знаеш как да подхванеш темата? Защото "просто няма смисъл"?

Ървин Ялом разказва в една от книгите си за колко много хора е трудно да осъзнаят, че "гневът не е смъртоносен" - защото като деца той им е носел безкрайно много рискове и негативи. Сега си голяма и може да изразиш недоволството си по много начини, така че и другите да те разберат - нито ще умреш, нито другите ще умрат от това. Наистина.

Моника Люински за цената на срама (ВИДЕО)

"Аз съм единственият човек на 40, който не иска да бъде на 22 отново", казва в речта си пред TED Моника Люински. Скандалът с нея ще си остане завинаги в американската история (с какви глупости ни занимават медиите, лелей!).

Respect, както казват рапърите, 41 от които са я възпяли в рап-песни (ако можеш да преживееш това, значи наистина си силна!).

Ето и видеото - от CC и после при нащърбеното колелце се избират субтитри на много езици, включително и български, които се генерират автоматично, но все пак стават.

първи трейлър към новия, 24ти поред Бонд - "Спектър"

може би единственият мъж,
който изглежда добре с...
ШЛИФЕР

Датата, на която е планирана премиерата е 6 ноември 2015. Сам Мендес отново е режисьор, Даниел Крейг си остава Бонд, а момичето на агента за пръв път е на изненадващата възраст от 50 години, но е пък е Моника Белучи, което може би обяснява защо възрастта няма такова значение...

оливър стоун

Имам малко любими режисьори (по-точно май са двама - Мартин Скорсезе и Оливър Стоун) и днес се сетих за една фраза, която ме впечатли завинаги от филма JFK, а именно финалното посвещение...

"Посвещава се на младите, в чийто дух, търсенето на истината тържествува".

Обзета съм от силни терзания за това как аз и качествените хора, които познавам, все повече емигрират в сърцата си далеч от действителността, в която живеят; как липсата на качествени хора се отразява на ежедневието - как общата удовлетвореност се отразява на човешките отношения, които минават в пасивна-агресивност и най-вече дали ужасно не съм сгрешила, решавайки да остана в България...

лесна рецепта за чесново хлебче

Вече започвам да преодолявам страха си "ще стане ли тестото с мая или няма". Ужасът от месене с квас остава. Засега.

Това лесно чесново хлебче е комплимент към всяка вечеря, а ароматът е хубав, без да е остър. Напълно достатъчно е за четирима човека, ако ядат и други неща, разбира се

Продукти:
500 гр брашно
1 пакетче суха мая (7 гр)
1 ч.л. сол
2 ч.л. зехтин
1 ч.л. мед
2 скилидки чесън
25 гр разтопено масло
розмарин за поръсване по желание

И тогава...
Към брашното се добавя пакетчето суха мая и солта. В 300 мл топла, но не гореща, вода се сипват зехтина и меда и се разбъркват, докато се разтворят, а след това се замесват с брашното.

Когато тестото е готово го разточи върху малко брашно върху хартия за печене и голяма тава, като да е около 0.5 см дебело. Покрий го с леко намазана със зехтин хартия за печене и го остави да втаса за около 30-40 минути (за най-лесно го правя във фурната на 30 градуса).

Втаса ли, на пресата смачкай скилидките, смеси с разтопеното масло и размажи върху хлебчето и поръси с розмарин.

Пече се по средата на 180 градуса с вентилатор около 30 минути.



 

да БЪДЕШ означава и да прощаваш... урок от една книга

Тези дни прочетох книгата на Гейл Форман Аз бях тук (издадена на български от Colibri), която а-а да попадне в по-интересната литература, но не успява. Не разбрах дали заради желанието на авторката да спечели широка и млада аудитория или заради невъзможноста й да разработи темата докрай. А темата е интересна и дълбока - млада жена се самоубива, като насоките за финалните действия получава в специализиран форум. Нейната най-добра приятелка тръгва по следите на неочакваната й смърт. За съжаление темите за суицида, депресията, разпадналите се семейства, неосъществимата в даден момент любов с обсесия в нея (замесен е и млад мъж, няма как) са част от историята, но без да се влиза в болезнения им свят. Книгата е интересна и повдига въпроси, но каквото не ми хареса вече написах.


Eдин откъс от книгата ми направи впечатление и това е сърцевината на книгата, поне според мен. Ето го:

"...Попаднах на статия за прошката... Беше в медицинско издание и анализираше здравните ползи от прошката. Оказа се, че тя понижава кръвното налягане, намалява тревожността и свежда до минимум депресията.
Разбрах, че не случайно попадам на статията. Докато четях, си спомних Колосяни 3:13: "Приемайте се един друг такива, каквито сте, и си прощавайте винаги, когато някой от вас се оплаче от друг. Както Господ ви прости, така и вие трябва да си прощавате".
Затова простих на всички в тази стая... Простих и на себе си. И веднага след това тревогата ми се стопи. Усетих се спокоен, умиротворен и изпълнен с обич. И в този миг си спомних защо Бог иска да си прощаваме. Прошката е Божият дар за нас. Христос ни е простил. Опростил е греховете ни. Това е неговият дар. Но като ни е дал шанска да си прощаваме взаимно, той е отворил сърцата ни за тази божествена обич. Авторът на статията имаше право - прошката е вълшебно лекарство. Божествено лекарство...
...След прегледа  отново се натъкнах на ядосаната майка. Цялото ми озлобление беше изчезнало. Не се опитваше за изплува на повърхноста, просто се беше изпарило. Уверих я, че се надявам момиченцето й да оздравее. Жената се обърна и ме погледна. Видях колко е изморена, както са повечето от нас, родителите. "Ще оздравее - каза майката. - Лекарят каза, че ще се оправя." Погледнах към момиченцето и видях на брадичката му малък шев, все още зачервен и пресен. Обърнах се към майката и видях у нея много по-нова рана, още незарастнала... не ми беше работа на любопитствам. Обаче на жената сигурно й се е искало да смъкне бремето от плещите си, защото ми разказа как няколко седмици по-рано бързала да излезе сутринта, но момиченцето й се забавило край цветята. Дръпнала го за ръчичката, но то, загледано как пчелите танцуват над цветята, се ударило в портата. Така се порязало. "Белегът й ще остане завинаги", каза майката с измъчен глас. Тогава проумях на какво се държи гневът й. На кого не беше простила. "Ще остане, ако остане и у вас", отвърнах й. Тя ме погледна и на мен ми стана ясно, че онова, което искам да направи - което Бог иска от нас да направим, не е лесно. Да оставим белезите да зарастнат. Да простим. А понякога най-трудното е да простим на себе си. Не го ли сторим, пропиляваме един от най-големите Божи дарове: чудодейното му лекарство..."

оригиналната корица

и българската. оригиналната ми хареса повече...

за някои е драсканици, а за други - велик испански художник

Joan Miró, 1973: Barcelona Series, Plate 8

Дъщеря ми подава рисунката и казва: "А пък М, каза, че рисувам драсканици, нали не е така?". Картината на четиригодишното ми момиче е в силни цветове и честно казано ми харесва - ноооо аз не съм друго четиригодишно момиче и обичам съвременно абстрактно изкуство. А точно за такова може да мине творчеството на съвременната ми дъщеря.

Затова не мисля, че рисува драсканици, а че изразява себе си в цветове - когато е емоционална грабва червеното и не пести от жълто, черно и зелено. Розовият период мина - и както казва "вече обичам и лилавото и всички цветове, защото съм голяма".

Но продължава да се чуди - рисува ли драсканици. Мамон да благослови Pinterest - и борда ми с любимите ми творби на Хуан Миро. Изчаквам да се приберем и й ги показвам, за да я попитам "Според теб това драсканици ли са?". Харесват й. Ами да, това, което за някои са драсканици, за други са велик испански художник.

Изкуството просто има много лица и всички те се усещат през сърцето.

"ако моженето беше равно на желанието...

...критерият би бил неважен..." ("If What We Could - Were What We Would Criterion - Be Small...") e стих от Емили Дикинсън (407), който ме поставя на мястото ми, когато си поставя твърде висока летва. Защото все пак, всеки от нас има неща, които не може да направи. Днес попаднах на интервю на психиатърката проф. Вихра Миланова, чийто учебник под нейната редакция кълва, и то е най-интересното нещо, което прочетох онлайн днес. Затова и споделям откъса си откъса, който искам да запазя в блога си:

"- Какъв е вашият съвет, проф. Миланова, към хората с комплекси или неуспехи в живота? Как да ги преодолеят?- Нормалните хора не изпитват потребност да властват над другите. Те се занимават със собствения си живот, а не с чуждия. Всъщност, ако някой се бърка в живота на другите, това означава, че нещо се е объркало в собствения му. А който не може да се справи със себе си, обикновено се опитва компенсаторно да насочи вниманието си към другия.
Други пък обръщат комплекса си за малоценност в пълноценност.
Много важно е човек добре да познава себе си, да знае какви са възможностите му и да не очаква да ги надхвърли. Да, на думи е лесно, но на практика е трудно.
Още нещо: във всички европейски проучвания ние сме на последно място по удовлетвореност и благополучие. И това не случайно. Пак виновен е битът, комплексите и защото имаме голямо разминаване между това, към което се стремим, и което можем да постигнем.

- Т.е. съветвате да затворим ножицата между очакванията и възможностите за реализация на желаните цели?- Да, силно сме я разтворили и затова комплексите толкова силно избиват".

цялото интервю е публикувано във вестник Труд

лесни овесено-стафидени кукита

За да затвърдя впечатлението от тази седмица, че когато не съм в Pinterest съм в, подчертавам, английския сайт на BBC Good Food ето една рецепта за овесено-стафидени кукита, които стават лесно, не са ронливи, трошливи и твърди и са (почти) здравословни. Нужното време от началото до края е максимум 50 минути, така че стават и за закуска, ако се събудиш по-рано. Става една тава, но са толкова засищащи, че при сутрешен глад максимум да изядеш 5-6, така че ще има или за всички или за два-три дни (на третия вече няма да стават за ядене,).

съставките
100 грама стафиди (предпочитам сорт султана)
150 мл растително олио (слънчогледово в моя случай)
300 гр овесени ядки (от доста време меля поне половината ядки на блендера в такива рецепти да станат като брашно, но и без тази екстра пак става)
200 гр захар (черна и 100 грама, защото смятам, че е достатъчно)
140 гр брашно
1 голямо яйце стайна температура (и нека да е от свободно отглеждани кокошки, за твое здраве)
1 ч.л. канела
1 ч.л. ванилия
1/4 ч.л. сода бикарбонат

правенето
Стафидите се накисват за 20 минути във 50 мл вряла вода

Фурната се загрява на 180 градуса с вентилатор

Разбъркват се захарта и олиото добре, добавя се яйцето и водата, в която са киснали 20 минути стафидите.
После идва ред в купата да кацнат брашното с канелата, ванилията и содата бикарбонат.

Накрая се слагат овесените ядки и стафидите.

Тестото е гъсто и лепкаво, малко гадничко на вид, но сладко на опитване.
В тавата, покрита с хартия за печене (използвам Aromata от доста време без забележки) се слагат направени с ръце и лъжица, без вода и брашно бисквитките. Първо като топчета, после се сплескват на кюфтенца, високи около сантиметър.

Пече се 12-15 минути и задължително се оставят да се охладят върху скаричка.

Да, мммммммм са.




Още лесни рецепти от блога ми.

хартиени цветя за примамване на пролетта

Отдавна чакам да стане март, за да направя нещо малко по-шарено и пролетно в ужасно розовата стая на дъщеря ми. естествено, Pinterest e направен за такива като мен, на които фейсбука им омръзва отвреме-навреме.

Така се появиха тези цветя от хартия, ръководство как се правят има в борда ми Some. Хартията е от Джъмбо, обикновено я държат до блокчетата с листа, не при опаковъчните хартии, и струва около 0,39 лв за плик в един цвят. В плика има някъкъде около 5 листа. Открих я, когато започнах да правя хартиени понпони миналата пролет и не е лоша, цветовете са живи и се запазват, дори да стоят дълго време на слънце. (Внимание: хартията пуска боя, когато се намокри!)

Леглото е, както се вижда, успешният - с леко старомодния си, но романтичен вид - модел на Ikea Leirvik, който позволява да си играеш, връзваш и залепваш по него каквото ти мине през главата.

Леирвик (името на модела легло), между другото, е град не в Швеция, а Норвегия. Преди време бях попаднала на любопитна статия как Икеа кръщават всевъзможните си модели с понякога труднопроизносими имена и оттогава проверявам, ей така, за удоволствие какво се крие зад тях.