какъв ден искаш да бъдеш?

31 декември слага абстрактен "край" на една година, а от полунощ започва новата - и въпреки че щракването на часовниковите стрелки може да е цинично представено като минаване от сряда в четвъртък, малко са хората, които в нас не таят, дори една капчица надежда, че новото ще донесе добро. така минава и целия януари - и колко би било хубаво да запазим това настроение по-дълго!

животът, струва ми се, е твърде кратък, за да не го живееш красиво и със страст.

затова понякога си мисля, че ако си представиш живота си като ден, който ти да можеш да нарисуваш или снимаш и започнеш да избираш колко време да продължават бурите и облаците и колко слънце от усмивки да свети, какви да са небесни картини на душата и свежестта на отношенията с другите, които имаш - тогава би могъл да нарисуваш живота си по друг начин.

метеорологичното време се сменя за секунди - така е и в живота с всичките му препятствия, но можеш да опишеш деня като преобладаващо хубав и ли твърде мрачен, затова ако избираш как да изглежда животът ти, ако беше ден, как би го нарисувала?

пълният текст е публикуван в брой януари 2015 на списание cosmopolitan. повече за съдържанието на броя 

(нормалният) човек излиза от стаята... а какво правят (вече) диагностицираните

нормалният човек излиза от стаята

хипохондрикът с пъшкане се тътри към вратата

истерикът демонстративно тръшва вратата

нарцисът очаква вратата да се отвори специално за него

катетоникът втренчено гледа към вратата

дементният се лута около вратата

човекът с депресия не вярва изобщо, че вратата може да се отвори

хиперсомникът спи до вратата

параноикът с мания за преследване се измъква от преследвачите си

параноикът с мания за величие се оттегля в покоите си

клаустрофобикът не може да издържа вътре

човекът с множествено разтройство на личността се разотива

книга за споделяне

с изключение на един период след раждането на дъщеря ми, в който нямах време да чета, книгите са на купчини около мен и чета често по няколко, въпреки че е ясно - винаги имам какво да изпусна, затова искам да разбера - коя е книгата, която ти направи впечатление през 2014 (и защо). коментарите - във фейсбук профила ми и под тази публикация ще ползвам за референция при следващи набези до книжарниците, както и останалите посетители на блога ми. хо хо хо!


лист от препоръчаните книги:
милена милева: светилата на еленор катън
цял списък на росица цанова, ака интернет лумпен
илияна димитрова: парижката съпруга на пола маклейн и човек на име уве от фредик бакман
павлина щайгарска: звезният човек на джон бейнс и книгите на александър миланов по космическо право

коледен залез

коледните подаръци включват и силните залези като в картичка или платно на фламандски художник.

весела коледа!


joy to the world...

кокосовият сладкиш на емили дикинсън

любимата ми поетеса имала свой любим сладкиш, с много кокос. въпреки неприятния навик на кокосовите стърготини да влизат между зъбите на хората в този вариант те се омекотяват приятно от мазнината и остава само плътния му, екзотичен аромат

всичко, от което се нуждаеш е любов и:

1 чаена чаша кокосови стърготини

2 чаени чаши брашно

1 чаена чаша захар (или по-малко)

половин чаена чаша разтопено масло

половин чаша прясно мляко

2 яйца 

половин лъжичка сода бикарбонат и една лъжичка бакпулвер

фурната се загрява на 180 градуса и докато това се случва забъркваш в купа маслото, захарта, брашното и желтъците, а белтъците и бакпулвера се смесват отделно и едва след това се добавят, а когато сместта е готова се добавят с бавно разбъркване първо кокосовите стърготини и накрая млякото.

резултатът е неравно, плътно тесто, което постави в намазаната формичка с масло, което е лепкаво и мокро.  пече се 25 до 30 минути и се оставя да се поохлади на скаричка за сладкиши.

Резултатът: много добър. Сладко е, но не прекалено, наяжда и държи дълго време, ако го оставиш.

любовта е... докосване

преди няколко дни споделих тази снимка във фийда си във фейсбук. но нещо не ми даваше мира и затова реших да проверя какво е станало с по-малкото бебе, когато открих онова, което ми беше човъркнало подсъзнанието: снимката е на близо 20 години!

което се превърна в удобен повод да разбера какво е станало с момиченцата...

кайли и бриял джексън се родили на 17ти октомври 1995, 12 седмици преди датата на термина, в 8 гестациона седмица. стандартната медицинска практика по това време в щатите е децата да бъдат поставяни в отделни кувьози, за да се намали риска от инфекции. кайли била родена 900 грама и наддавала добре, но нейната по-мъничка сестра имала проблеми с дишането и сърдечната дейност, качвала бавно и състоянието й не било добро. почти месец след раждането бриял била в  критично състояние. ръцете и краченцата й станали сино-сиви и дишала трудно, а родителите й очаквали да се случи най-лошото. една от сестрите, гейл каспарян решила да действа против правилата, но знаейки, че в някои европейски страни е прието недоносените близнаци да бъдат заедно. със съгласието на родителите тя събрала сестричките в един кувьоз. съвсем скlife и reader's digest, а отзвука променя завинаги дейността на болницата (university of massachusetts memorial), в която те се раждат, защото там слагат 100 кувьози, подходящи за близнаци и откриват, че за 5 години няма нито една инфекция, причинена от събирането на две бебета заедно.

бебетата днес

оро бриял се сгушила в кайли и започнала да подобрява състоянието си, а кайли прегърнала малката си сестричка. само за минути нивото на кислород в кръвта на по-малкото момиченце се подобрило, сърдечната дейност също, а температурата й се покачила до нужното ниво. фотографията им е известна като "спасителната прегръдка" и навремето е публикувана в списанията


силата на докосването
антроположката джийн лидлов във великолепната си книга в търсене на изгубеното щастие описва за едно примитивно общество (представи си хората от аватар), като изследването й показва, че едно от нещата, които сме загубили е близостта между родителите и децата в чисто физически смисъл.

физическият контакт с бебетата и децата е изключително важен за доброто им психично и емоционално развитие. теорията, на която е основана психотелесната терапия има много доказателства и примери за това. валдо бернаскони определя първите шест месеца след раждането на детето като нарцистична фаза, в която детето още не осъзнава напълно отделянето си от майката. живеейки в свят, в който "аз" включва и мама, то има нужда от нея и я заявява по единствения начин, който знае - с плач. представи си, че бебето не познава по друг начин света 9 месеца освен като част от едно топло цяло, което удовлетворява всичките му желания - за топло, меко и нахранене. хвърлянето му в света на ярката светлина; на храната, която идва само ако си я поискаш е стрес, който всички сме родени да преживеем, но за да стане прехода по-нежен има нужда от мама и близки хора, които да дадат онова безбрежно усещане за любов, което само прегръдката дава. а ако не я получиш? ще оцелееш, но недоверието към света, подсъзнателният страх от него остава, защото твърде рано разбираш, че си абсолютно изоставен в този свят.

момент, да влезе неврологията
миналата година беше публикувано поредното неврологично изследване, което доказва след серия от експерименти, че децата с добре развит мозък са тези, чиито родители са им давали ласки. но не е въпроса само в мозъка, но й физическото здраве, което също зависи от галенето, прегръдките и изобщо физическото стимулиране. бебетата и децата, които са галени по-често наддават и се развиват телесно и психически по-добре от децата, които не получават ласки. класически пример са изоставените деца в невръстна възраст, които наваксват едва когато попаднат в грижовна среда и до голяма степен наваксването може да се случи само ако осиновителите и приемни семейства не пестят от любов и гушкане.
в изследване, направено с 20 недоносени бебета, преместени от интензивно отделение, им било отделяно 15 минути за механосензорна симулация три пъти дневно за 10 дни. процедурата била строго следена. новородените били галени по 5 минути в началото и края по цялото тяло и 5 минути само по крайниците в средата на масажа. няколко клинични и поведенчески мерки били следени, стимулираните с докосване бебета били сравнени с такива, които не били подложени на експеримента, а именно родени по същото време (около 31 г.с.), с приблизително еднакво тегло на раждането (около 1,30 кг) и еднакво време интензивна грижа (около 20 дни). данните твърдо били за това, че докосваните деца са с много по-добри резултати. въпреки че калорийния прием при двете групи бил еднакъв, галените наддавали 47% повече от другите, били активни и будни по-дълго време и дори след тестовете на 8 и 12 месечна възраст разликите се запазили.

тези и други изследвания дават насоката в болници да се препоръчва при желание т.нар. "кенгуру грижа", при която бебето е голичко, само по пелена (памперс) и се държи от също така гол човек (родител или друг) и се прилага както при недоносени, така и при навреме родени бебета.

още от първият контакт на новороденото с мама отключва поток от хормони в неговото тяло, което дори му спомага да урегулира своята телесна температура. затова присъствието на майката в живота на недоносеното бебе ежедневно и максимално много е толкова важно. ако сте майка на недоносено бебе настоявайте за повече време с бебето си, за максималното възможно, не се задоволявайте само с това, което ви "отпускат", защото в този момент бебето се нуждае най-много от вашата топлина. това не е прищявка, а част от нашето тяло също: при току-що родилите жени температурата на тялото е малко по-висока в областта на гърдите, създавайки естествено по-топло място за бебето, като освен това се наблюдава, че ако температурата на малкото спадне, естествено се качва тази на майката - което е процес, който върви съвсем сам, само от хормони. струва си: бебетата, които са гушкани и галени плачат по-малко и спят по-добре. те са по-спокойни като цяло. едно малко уточнение за любителите на тръскането на бебета и разнасянето на ръце - тук говорим преди всичко за това малките да получават докосване и галене през целия ден (най-добре кожа-в-кожа, не само или предимно през дрехите), а не за напоително разнасяне и тръскане.

ревност към бебето
майките понякога развиват една "ревност към бебето", която разбирам прекрасно - желанието бебето да си е само твое и не искаш на никой да го дадеш, но въпреки че досега съм като адвокат на близостта е не  по-малко важно за бебето да усети света и в чужди ръце - на таткото и на други хора от семейството. тази смяна на хора дава социален опит на детето за многообразието на отношения, които ще има и по друг начин. бебето свиква най-много с личността, с която прекарва най-много време. така че ако то е с депресирана майка, която му дава малко внимание, то те ще се чувстват най-комфортно с хора, които не му обръщат внимание, защото то вече е научено да има такава връзка и дори нов човек да го провокира с грижа, ще има нужда от време, за да го научи. нищо не му е бебето: то просто се държи така, както е "научило", че трябва да се държи.

и накрая: децата са силни 
да, бебето ще оцелее, ако не го галиш достатъчно. също така примитивните общества са си примитивни, а ние сме двуцифрен век, а съвременните хора така се отглеждат и има ли нужда толкова да се занимаваш. съгласна съм, че малко невротичност не е излишна, обаче ако трябва да избирам между дете, върви през живота си с вътрешно спокойствие и интелигентно, но тревожно дете, бих се опитала да дам вътрешно спокойствие, то е безценно.



и накрая видео от cnn с историята с двете бебета от началото на историята... красиво..

джинджифилови коледни сладки

преди няколко години попаднах на може би най-добрата рецепта за коледни сладки в блога кулинарно в кухнята с йоана, която реводво като дойде края на декември и постепенно започнах да се приготвям за празниците и с тях.
ако не си кулинарен блогър може да направиш тестото без всички украси като за състезание на майките-медалоносителки и пак от тях не остава нищо за следващия ден. нужните продукти са много, но не си спестявай от тях - и по-точно от подправките и най-вече бахара! - за да постигнеш точния вкус. за разлика от повечето рецепти на курабийки с мед, тези не стават твърди.

продукти
350 г брашно + допълнително за разточване
половин лъчижка сода за хляб и толкова бакпулвер
лъжичка и половина джинджифил на прах
лъжичка канела
на върха смляно индийско орехче
малко, пак на върха смлян бахар (някои хора го слагат в зелето обаче и за сладки става)
малко сол
120 г меко масло
100 г захар
1 яйце
80 г течен мед
80 г меласа (продава се в био магазините и има плътен, интересен вкус на добре замислена и осъществена пакост)

приготвяне
в една купа се разбъркват сухите съставки: брашното, двата вида сода, подправките и солта
във втора купа се разбиват маслото и захарта, а после се добавят яйцето, меда и меласата.

след като са готови двете купи замесваш общо тесто (аз слагам сухото при мокрото, за да следя как стои тесто) и се оставя за половин час, увито във фолио в хладилника.

при точенето кората трябва да е около 5 мм кора, а на вкус тестото още в този момент трябва да е божествено, а самите сладки се пекат в предварително загрята фурна на 180 градуса (отгоре и отдолу, сладките са по средата) около 10 мин.

дати за житен режим 2015

тук са написани датите за начало на същинския режим за всеки месец от годината

остави си 10 дни за подготовка преди посочената дата и 10 дни за захранване, след последния ден на режима, за постепенно преминаване към "нормално" хранене. 

препоръчвам винаги преди започване на режим за пръв път да говориш с хора, които са го правили, или, ако около теб няма такива, да четеш максимално и да се интересуваш. това е режим, не е диета. целта е духовно пречистване, а не сваляне на излишни килограми.

в случай, че имаш проблеми от физическо естество, незабавно потърси помощ в специализираните страници или при хора, които са го правили и/или лекарски помощ при холистичен лекар, който има опит със захранване на хора след лечебно гладуване!

в никакъв случай не се хвърляй на храна след като мине режима, а изчакай този срок от 10 дни, за да дадеш възможност на тялото си да се подготви за храната, от която вече е отвикнало.

описание на провеждането на житния режим има в този материал 

7 Януари (сряда)

6 или 9 февруари (понеделник) – началото на най-големия, масов житен режим
в зависимост от целите, които си поставяш (виж деня от седмицата, в който се започва и прецени по себе си)

9 март (понеделник)

8 април (сряда)

6 май (сряда)

3 юни (сряда)

6 юли (понеделник)

5 август (сряда)

30 септември (сряда)

2 октомври (петък)

30 ноември (понеделник)

28 декември (понеделник)

смисъл на житния режим по ден на започване

понеделник:

свързване с развитието на своята душа, възприемане на любовта и пречистване. той завършва при успех в в сряда - денят на Природата, с която човек трябва да се свърже.

сряда:

влиза се в лечебницата на природата и се завършва в петък - деня, в който е създаден човекът.

петък: за озаряване със светлина.

даваш ли прекалено много (без никой да го иска от теб?)

eлизабет гилбълт, позната най-вече с романа си яж, моли се и обичай, спечели милиони, но претърпя и загуба. загубила приятелите си. това тя сподели преди време с голяма мъка, защото е искала да направи добро и е давала прекалено много.

когато забогатява елизабет решава да бъде много добра богаташка. започва да дарява на близките си всичко, което според тях те имат нужда, но изненадата й идва от това, че вместо да я обичат каквато е, разбирай богата, те започнали да я избягват.

странно на пръв поглед, но аз разпознах нещо от себе си. когато една моя приятелка преди време се чувстваше длъжна да ми подарява скъпи подаръци, това ме отблъсна от нея, защото ми беше неудобно. прекаленото внимание ме натоварваше, дори може би "неблагодарно" реших, че  с тези подаръци тя си „купува“ вниманието ми и (дали си въобразявах?) усещах недоволството й, когато не бях пропуснало някое нейно обаждане. 

така че когато следващия път решиш да се бъркаш в нечий живот и да го оправяш, помисли отново... да даваш прекалено много – и жестове, и подаръци и т.н. може да е натоварващо за другите за другите... елизабет гилбърт обяснява какво е научила тя.

елизабет гилбърт: "аз съм доказателството, че да си твърде щедър може да е глупаво"!

през целия си живот давам прекалено много. цялостната ми политика на действие винаги е била „ако е мое, не се тревожи: то е и твое!“. както може да си представите коледа е в частност труден период в годината за мен. изкушението ми да дам-прекалено-много, когато става дума за подаръци е ужасно. в течение на годините съм давала-прекалено-много пари, вещи, мнения, тяло, емоции – само кажи нещо и аз ще ти го дам. не е нужно да си богат, за да даваш прекалено много и даването прекалено много не е точно щедрост. щедростта не е нито обвързваща, нито агресивна, защото щедрия човек не иска нищо в замяна. когато даваш прекалено много, от една страна очакваш да бъдеш ласкан, обичан и почитан завинаги.

през по-голяма част от живота ми, проблемът ми с даването прекалено много беше относително ограничено от собствените ми възможности. тогава написах книга, наречена яж, моли се и обичай, която продаде невероятни бройки и за една нощ се превърнах в богата жена и станах от жена, която дава прекалено много в жена, която дава прекалено на прекаленото.

какво блаженство! бях като алкохолик, затворен в спиртоварна – какъв чудесен и отвратителен късмет! затова заредих гориво със свръх висок октан и започнах да давам.

дадох пари на някои благотворителни и добри каузи, но най-вече дадох купища пари на хората, които познавах и обичах.

платих кредитните им карти, освободих ги от ипотеките, финансирах мечтитети им, взех им самолетни билети, такси за обучение, терапии, карти за фитнес, коли. на някой (амииии, на двама), дори купих къщи. мой съсед описа моята щедрост като „хип-хоп благотворителност“, защото поведението ми му напомняше на рап звездите, които, когато станат богати купуват мерцедеси на всичките си познати от гетото – но споделянето на парите с моите близки ме удовлетворяваше повече от пращането на дарения на някакви далечни благотворителни организации: можех да видя (и усетя!) благодарността толкова лично; беше като удоволствие от наркотик.

също така, тази лудост извървя дълъг път, докато си намери път до нивото на кармичният дисбаланс, който ми беше донесъл моя собствен луд успех – баланс, който ме остави да се чувствам изначално неудобно. (защо трябва да съм с богатите, когато хора с такъв или по-голям талант от моя не са толкова богати? защо не разпределя богатството си около мен?)

накрая, беше радостно и окриляващо: бях на сбъдващата мечти, разрушителят на трудности, променящата животи. накратко: даването на пари на приятелите ми беше толкова забавно!

докато изведнъж не спря. докато изведнъж се оказа, че някои от тях ги няма вече.

не изгубих тези приятелите си по причините, за които си мислиш.

не беше защото „парите са корена на всяко зло“ или защото „парите променят всичко“

разбира се, парите променят всичко, но така прави също слънчевата светлина и храната: те са силни, но неутрални източници на енергия – нито добри, нито лоши, но се формират само по начина по който ние ги използваме.

когато загубих приятелите си, само защото използвах силата да дарявам безрасъдно. хвърлих се в животите им с моята дебела банкова сметка и изтрих години трудности за една нощ – но понякога, в процеса, аз изтрих и години пазено гордо достойнство.

в индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“.

понякога, с прекъсването на техния жизнен път толкова шокиращо, аз прекъсвах възможността на приятел да научи своите собствени важни уроци в тяхното собствено темпо. 

с други думи, тъкмо когато вярвах, че съм сбъдваща мечти, се превръщах в унищожител на съдби. дори по-лошо, понякога моето желание да давам прекалено много оставяше приятелите ми да се чувстват засрамени и заслепени от видяното.

понякога, например “липсата на пари“, се оказа, че не е бил най-важния проблем. може би проблема е липсата на самоувереност, организация или мотивация. може би като премахна финансовите проблеми на приятелка, всичко, което правя е да я оставя на нейните други, реални проблеми.  може би такова рязко откровение е убийствено за другия (както гласи доброто британско остроумие „винаги може да кажеш на хората кой прави всичко за другите по измъчените лица на заобикалящите го“).

всичко, което знам е, че тези приятелства изсъхнаха под облака на взаимно неудобство и сега пресичаме улиците, опитвайки се да не срещнем погледите си. преди години, в индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“. по това време съветът ми звучеше цинично, дори жестоко. това определено удря в лицето на висшите християнски идеали за дарителството, по прочутата фраза на майка тереза: „давай до болка“.

но в днешни дни, започвам да мисля, че когато даваш необмислено или по план, може да даваш до болка и другият човек да е този, който е наранен до смърт.

така че не го правя повече.

не ме разбирай неправилно: винаги ще давам. още виждам щедростта като едно от най-силните човешки кладенци – място, което може да бъде почистено, подновено и изпълнено отново с благодат. но един кладенец е деликатна екосистема, затова се научих да внимавам къде стъпвам. по-склонна съм да вярвам на добре организирани благотворителни организации, отколкото да се занимавам със социално инжинерство в собствения си приятелски кръг. гарантирано ми е, че не получавам същия приток на ендорфин, който имах, когато размахвах магическата пръчица в лицето на някого, но сега искам да запазя приятелите си, така че това е предимство. и се опитвам да действам спрямо нуждата.

преди няколко дни бях в метрото, наблюдавайки жена, която не познавах да се мъчи да вкара в процепа отдавна сменения тип карти от метрото. тя не говореше английски и никой не й помагаше. не бързах, затова отделих 10 минути да й покажа внимателно как работи системата. как да си купи нова карта за метрото от автомата, как да добави кредит и т.н.

не й дадох пари; дадох и вниманието й и си продължих по пътя. това беше прост обмен, но мисля, че ни накара и двете да се чувстваме добре. малко ме сърбеше да й купя къща, но се размислих – защото колкото е ми е възможно се опитвам да не давам до болка. вместо това само помагам. след това и стотинка повече не давам.

така че ако ти си от тези хора, които мечтаят да дадат, голям, животопроменящ, приятелство-разрушаващ подарък...не го прави. вържи добре този човек в теб, който обича да дава прекалено много и го скрий някъде дълбоко.


---------------------
елизабет гилбърт, стана популярна с  яж, моли се и обичай, по която беше направен и едноименния филм

как 8 часовата работна седмица е определила вече живота ти (каквото и да си мислиш ти по въпроса)

по коледа магазините са пълни с никому ненужни неща, които намират притежателите си, защото всички имаме нужда от нещо напълно непотребно, а по коледа дори двойно повече изпитваме такава нужда.

една статия днес описа това, което си мислех напоследък, щурайки се в детските магазини, опитвайки се да намеря средния път между бледорозовото и яркорозовото или по-точно между добрия подарък и вкарването на детето в ненужното "искам много (и веднага)". а и мрънкането на децата като фактор в до 40% от случаите да се купи (безсмислена) играчка е маркетингов инструмент, който повечето от нас усещат доста силно.

всъщност наистина, от колко много имаш нужда? аскетизмът ми е чужд, само да предупредя. но между хедонизма и претрупването с вещи има голяма разлика.

дейвид кейн е прав да говори, че осемчасовия работен ден ни кара да фокусираме живота си във вечерите и уикендите, което пък от своя страна води до харчене на пари за забавления, които не са евтини като разходка, четене или медитиране, които се случват по-лесно през деня. но за съжаление в огромната част от случаите или работиш много и имаш пари, които харчиш по безумни причини или не работиш и нямаш пари (което пак не е сделка).

ужасно здравословното хранене или хранително разтройство?!

имаше времена, в които за хората беше естествено да се яде закуска, после на обяд хората очакваха "първо", "второ" и  "трето", а за вечеря се ядеше пак и то с много хляб. тогава никой не подозираше, че хлябът е вреден. след това видях как закуската стана демоде и кафе на гладно си беше стандарт. вечерите обаче ставаха все по-обилни.

в по-ново време влязоха фритюрниците и малките порцийки пържени картофи, които измъквахме с жалостиви молби от майките си, станаха толкова достъпни, че дори настъплението на макдоналдс и дюнерите тотално ги превърнаха в част от обяда, следобедната закуска и изобщо част от всяко ядене. после плахо се появи вълната на диетите. една след друга, те избуяваха и не бяха вече само част от любопитните страници в женските вестници (това се случи преди идването на големите женските списания). стреса, пърженето, баниците, шоколади на корем и изобщо "демократизацията в храненето", която беше буйно течеше по време на 90те надебели хората, а поколението, от което съм към края вече започна да забавя метаболизма си и тъй като повечето от нас припкат зад световните тенденции, лека-полека започнахме да избираме по-умерено и здравословно хранене.

разбира се, не минахме без жертви. месеци без хляб, никакво сладко, отказване от готвена храна и манджи и всякакви други изцепки бяха част всичко, което се случи. с идването на биомагазините започнахме да се отваряме на екзотични, но полезни варива като киноа, елдата бе преоткрита от някои (други като мен продължават да я намират за противна)...

така или иначе здравословното хранене си стана постоянна тема - благодаря ти, скъпа гала! (без никаква ирония го казвам. предаването на кафе с гала е направило повече за популяризиране на здравословното хранене в средното българско семейство отколкото всички експерти на министерство на здравеопазването).

правилното хранене
неговите правила толкова пъти са повтаряни: по-малко сол, почти без пържено, много вода, малко газирано, по-малко сладко, по-малко тестено, повече пресни и сурови плодове и зеленчуци, повече (топла) готвена храна, по-малко кофеин и редовно на хранене, поне три пъти дневно. от там нататък започват личните предпочитания и стил на хранене. месоядни, вегетарианци няколко вида, вегани и всичко помежду тях.

като всяко нещо, от което могат да се изкарат пари, така и здравословното хранене стана голям бизнес. живот само на фрешове? био сертификати? екзотични супер храни? какво ли не мина през очите ни и някои от продуктите действително са добри за здравето, но разбра се, има и много хора, които ни взимат парите, които доброволно им даваме за... добре написан етикет. "детоксикация" е вълшебна дума, извор на вечна младост и може да накара някой да го кара на прахчета, а прясно изцедените сокове са като новата света вода.

между здравословното хранене и орторексията
в една своя статия за yoga journal стивън братман за пръв път използва термина орторексия (линк към оригиналния материал). от 1997 година е минало доста време, но още се водят спорове между психолози/психиатри дали орторексията е хранително разтройство, каквито са анорексия невроза и булимия невроза или е част от обсесивно-компулсивните разтройства, заради натрапливия интерес при подбор на храната и следенето на точно определени размери, вид и т.н.

при всички положения виждаме обсебване. при булимията и анорексията то е от калориите, а при орторексията това е здравословното хранене. но при нея има повече социална приемливост, тя е ново поколение, едно хитро хранително разтройство. то ходи с маската на хипстър, загрижен за здравето си... но в него няма удоволствието от живота, което включва и шоколад и други "вредности", задължително.
хората с хранителни разтройства често минават през етап, в който убеждават на другите, че всъщност се "ядат здравословно" с цел да прикрият нарушеното си хранене, така че понякога дори не говорим за чиста орторексия, а за прикрит друг проблем.

орторексикът избира например ниско-въглехидратна диета, от която постепенно отпадат въглехидратите изобщо и и постепенно от менюто се изключва всичко освен плодове, зеленчуци и ядки, което (казвам го като вегетарианка) има и своите недостатъци като недостиг на витамин Б, на първо място. орторексията сама по себе си е "фиксация върху здравословното хранене". това, нека го нарека втелясване, изглежда доста добре подплатено с много наука и дебели книги. орторексията допълнително се подклажда от изследванията, някои от тях съвсем измислени, които те убеждават, че страдаш от дълъг лист алергии или че имаш непоносимост към още по-дълъг списък храни. наблюдава се от психотерапевти и психиатри, че орторексиците рядко развиват анорексия невроза (която е тежка и трудна за лечение болест). но въпреки че могат да карат на био храна дълго време, една част от тях ще жадува за нещо "грешно" и това е възможно да доведе на периоди със злоупотреба с ядене, което определено е по-малко здравословно от малки порции от тези "вредности" в ежедневието.

гуинет полтроу е от звездите,
 които понякога се държат
като орторексици 

зад всяко нездравословно отношение с храната (прекалено наказване, глезене и строгите ограничения), може да се каже със сигурност, че стои емоционален проблем, който трябва да бъде назован. по един парадоксален начин много хора използват храната като начин да контролират (нещо в) живота си. има китайска поговорка, която казва, че "колкото по-малко мислиш за храна, толкова по-здрав си". затова и орторексиците, макар и да се ползват от всички екстри на здравословното хранене, понякога съчетано и с редовни физически упражнения, имат реален, несподелен и непреработен,  тлеещ в тях проблем, който може да решат с психотерапия, когато са готови за това. като при всички останали хранителни разтройства, ако живееш подчинено на тоталната чистота на храненето, която стига до мания, първо трябва да узрееш за идеята, че това ти пречи и едва тогава да търсиш своята лична причина защо го правиш.

няколко сигнала, че прекаляваш със здравословното хранене
- честно казано се смяташ за по-специален и интересен човек от другите, които не споделят твоят специален начин на хранене и ограничения...

-...и не го криеш. споделяш спокойно с всички, че днес си на един фреш от целина и моркови и че не си хапвала картоф от две години.

- прекарваш повече време в планиране какво да изядеш, отколкото време за изяждането му

- не можеш да си представиш, че може да си купиш каквато и да било храна, без да си прочел/а етикета много подробно

- никога не се храниш при други хора, защото изключително рядко са в състояние да удовлетворят изискванията ти за храната, която приемаш

- начинът ти на хранене те изолира социално (хранене с приятели или колеги реално е невъзможно)

- не, не взимаш и бонбон за рожден ден, торта е изключено

- загубил/а си спонтаноста на хранене (с приятели и семейството си)

- имал/а си периоди, в които си заменяла цели хранения с пиене на фрешове (това е изключително погрешно, тъй като за правилното функциониране на стомаха храната трябва да се дъвче - слюнката съдържа нужните ензими, които помагат на дейността му)

парадоксалното е, че орторексиците, които са обсебени от здравето, не се хранят здравословно, защото макар да поемат всичко, което трябва, те ограничават удоволствието от храната, което е част от добрия живот...


ако имаш такъв проблем и искаш да се консултираш, може да свържеш с мен за психотерапевтична консултация през формата на блога

коледно настроение

както написах и в редакторското си писмо в брой декември 2014 на cosmopolitan българия (сайтът е с нов и много приятен дизайн), през месеца на коледа съм... неудържима.


тази година успях да се удържа границите, за разлика от миналата, и съм на вълна бяла лед светлина, която ме плени, и имам една футуристична елха у дома и шишарково-лед-сребърна кошница в офиса.

в къщата две мечета стоят до елхата и я пазят, а скоро там ще се появят и подаръците, които дядо коледа ще донесе, който каквито си е пожелал.

втора поредна година централна поща софия ме изненадват приятно с доброто отношение на дамите, които продават марки, които прочитат без да коментират, че адреса на адреса на дядо коледа е домашния ни, и дават марка с коледна тематика. цялата коледна украса на красивото здание (повече за история на сградата на ул. дякон игнатий) и настроението на хората там, светлините, голямата елха, специалната пощенска кутия за писма до дядо коледа ме зареждат с онова настроение, което прави дори мъгливите декемврийски дни хубави.

малки коледни мистерии (или защо в икеа продават блок свещи с номера от 1 до 4)

шведското нашествие в света преминава съчетано с търговски успех. в икеа има много типични продукти като козлетата юле (които вероятно приемаш, че са еленчета, но са козлета)

признавам, че хич обаче не ми беше ясно защо има свещи от 1 до 4, които всеки сезон стоят на видно място (4 сезона? четири дни до коледа?), докато днес учителката по немски анет не запали точно четири свещи на адвентния венец и ми светваше с всяко щракане на запалката, че нещо свързано с венци, ще е

накратко се оказа, че 4те свещи символизират четирите седмици в литургийния календар на протестантската църква. (понякога, но не винаги се слага и пета) които стоят във венец, който е направен с зелени клонки или растения, които символизират очевидно вечния живот, обещанието за което ни е дал исус.
първата свещ се пали първата седмица, втората се пали с първата през втората седмица и светят две и т.н., докато петата свещ и остатъцитете от другите четири се запалват навръх коледа.

ето няколко идеи за коледни венци:

снимката е оттук 

просто и лесно за осъществяване, снимката е оттук

 снимката е оттук (има и други идеи за подреждане на адвентни свещи)

за пръв път книга на опра уинфри на български

ако в този живот ми е писано, някой ден ще се срещна с жената, от която се възхищавам с цялото си сърце - опра уинфри.  дотогава оставам абонат на списанието й и продължавам да следя вдъхновяващите интервюта и проекти.

на 12 декември издателска къща хермес ще публикува книгата й какво знам със сигурност, която съм чела два пъти - веднъж като есета в списанието й, втори път на киндъла си, а сега идва, съвсем кратко след излизането й на английски - и на български, а сега дори имам възможност да публикувам откъс от нея и в блога. малката ми критика към преводача е, че е използвана вие-форма, а опра не е човек, с който оставаш на "вие". тя успява да говори на всички на "ти".

опра далеч не е синоним на ревлива афро-американка, с което можеш да ти остане като впечатление от някои филми и книги, където се слага равен знак между нея и сълзливи шоу-програми. сигурна съм в това, защото се интересувам като журналист и мислещ човек от всичко, което прави от една страна и чисто като почитател - от друга. опра е феноменална в създаването на проекти от всякакъв мащаб, меко казано успешна тв водеща, продуцент на холивудски филми (скорошният на един черпак разстояние само за пример); актриса (пурпурен цвят, ) и човека, направил известни за света ключови фигури като екхарт тол и ронда бърн, създателката на тайната. затова винаги, когато чуя, че "марта вачкова е българската опра уинфри" обръщам очи няколко пъти, защото с изключение на килограмите - които американката носи с царствеността на африканска кралица - общо между двете ня-ма. различни вселени и мащаби, а мащабите на опра са големи.

книгата е подходящ (коледен) подарък за всеки - и за този, който си има всичко и за този, който си няма - защото опра умее да говори за онези неща, които са безценни.

откъс от книгата

какво знае опра уинфри със сигурност...

откъс от книгата на опра уинфри какво знам със сигурност

Радост

А сега седни.

Празнувай живота си.*

Дерек Уолкът

Kогато Тина Търнър се появи за пръв път в моето шоу, на мен ми се дощя да избягам с нея като една от нейните беквокалистки и да танцувам по цяла нощ на концертите є. Е, тази моя мечта се превърна в реалност една вечер в Лос Анджелис, когато Шоуто на Опра Уинфри замина на турне с Тина. След цял ден репетиции на една-единствена песен, моят шанс изгря. Това беше най-мъчителното, разтърсващо и подкосяващо краката преживяване през живота ми. За 5 минути и 27 секунди имах възможността да почувствам какво означава да пееш на голямата сцена. Никога не съм се чувствала толкова не на място, така извън тялото си. Помня как наум броях стъпките и се опитвах да спазвам ритъма, как чаках големия кик и колко смутена бях. И тогава в един миг си казах: Виж какво, момиче, това скоро ще свърши. Ако не намерех начин да се отпусна, щях да изтърва веселбата. Затова вдигнах глава, забравих за последователността на киковете и стъпките и просто танцувах.

Юхууу!

Няколко месеца по-късно получих пакет от моята приятелка и ментор Мая Анджелоу. Тя

пишеше, че ми изпраща нещо, което би искала всичките є дъщери да притежават. Отворих го. В него имаше компактдиск с песен на Лий Ан Уомак, на която и до днес избухвам в сълзи. Песента сякаш описва живота на Мая, а в припева се пее следното: Когато имаш възможност да избираш дали да седиш отстрани, или да танцуваш, надявам се да се включиш в танца.

Това, което знам със сигурност, е, че всеки ден ни дава шанс да си поемем дъх, да хвърлим обувките и да се впуснем в танца – да живеем без угризения, изпълнени с толкова радост, веселие и смях, колкото можем да понесем. Имате две възможности – или да танцувате смело на сцената на живота и да живеете така, както духът ви подсказва, или да седите безмълвно до стената и да се снишавате в сенките на страха и неувереността.

Изправени сте пред този избор дори в момента – а този момент е единственият, с който разполагате със сигурност. Надявам се да не сте затънали до шия в разни баналности, които ви пречат наистина да се забавлявате – защото този миг ще отлети. Надявам се, че някой ден, когато погледнете назад, ще си спомняте този ден като деня, в който сте решили, че всеки миг е от значение и че трябва да го изживеете така, сякаш е последен. И когато имате възможност да избирате дали да седите отстрани, или да танцувате, надявам се да изберете танца.

*Derek Walcott.

Love After Love. – Б. р.

-----

благодаря на издателска къща хермес за разрешението да публикувам откъс от книгата.

какво знам със сигурност е в книжарниците и онлайн за 14, 95 лв (едни от най-добре похарчени в живота ви)
още за книгата 

големият житен режим за 2015

беше обявена датата за големия житен режим на 2015 и той е със стартиране на същинската част на 9ти февруари. някои основни правила за провеждане на режима има тук.

това означава, че от 30 януари трябва да се започне с ограничаването на храната и да помислиш добре как ще го направиш, дори да се подготвиш с качествени жито, орехи, ябълки и мед. това ще е всичко, което ще приемаш през дните на режима и затова е важно да го избереш с внимание и съзнание. 2015 режима започва в понеделник, което ще доведе до пречистване, но и до свързване с любовта вътре в теб и развитието на душата, затова нека процеса започне с избиране с грижа на продуктите.

препоръчвам на всички начинаещи и хора с въпроси да следят групите на вехади солейко в бг мама, фейсбук и сайта на житния режим.

за отговорността да имаш куче

моят дакел се казва мики. заедно сме от 15 години. той дойде при мен на 30 декември 1999 година. много пъти съм го казвала, но когато го видях повярвах безвъзвратно в любовта от пръв поглед. 

само бях чувала за него, но в момента, в който отворих офиса на орфей мюзик на 6ти септември и той протегна муцуна към мен разбрах, че двамата сме един за друг.  като дете бях от тези, на които не им се разреши да имат домашен любимец. през 80те години тенията беше заплахата към повечето деца и удобно извинение за родителите. 

пиша този текст, за да споделя с (непорасналите) деца, които искат да имат куче, за отговорността която върви с него. напоследък прочетох жестоки истории за кучета, изоставени или подложени на евтаназия, защото собствениците им няма къде да ги оставятq а и съм чувала от ветеринари за проява на садистично поведение като "кучето остаря и не е красиво, умъртвете го". животните чувстват болка и не са играчки. 

желанието ми да имам точно мини дакел беше напълно обосновано. живея в апартамент и исках да е порода, която да се чувства добре в малко пространство. другият ми избор беше кокер, много модерна порода по това време, но често те са три пъти по-големи от дакелите, избрах в полза на по-малкото. в описанията на породите за дакелите често се пише, че са своенравни, със собствени отчетливи характери, които понякога преминават в инат и все едно имаш друг човек около себе си. в книгите, които прочетох, повечето немски, пишеше, че трябва да прецениш дали може да му отделяш необходимото време за разходка дневно, което често е около 2 часа, но още тогава ми направи впечатление и това, че трябва да си сигурен дали можеш да поемеш финансовите разходи свързани с неговото лечение при остаряването му. затова е задължително да прочетеш проблемите, които съпътстват всяка порода и дори преди да го вземеш да имаш представа колко струват разходите горе-долу. когато аз взимах мики, ветеринарите бяха сравнително малко и не бяха скъпо платени. 15 години по-късно се правят чудеса, има много лекарства и оперативни методи, които спомагат за добрия и качествен живот на животните. 

дакелите са порода, която най-често страда от дискова херния - дългият гръбнак е подложен на голямо усилие заради по-големия брой прешлени. шиповете се срещат също. обличането зиме е важно, както и кратък престой навън при необичайно студено време (-10). мики имаше шипове, които го обездвижиха една зима и това, което го спаси беше 40 дни прясно изцедена целира по 1 чаена лъжичка. веднъж се сби с дартхаар и оттова му се измести десния крак, който почти изсъхна, но след масажи и водни бани у дома се възстанови и сега го вдига само когато се умори. 

мики със сополест нос

най-големият му проблем са стафилококите аурелис, които живеят в носа му от повече от 6 години. най-вероятно се е разболял от нас. дълго време беше лекуван от алергичен ринит, само ринит и т.н. носът му дълго време произвеждаше сополи на килограм, които третирах по всевъзможни начини, но носната му гъба постепенно загуби меката си влажност и стана коричка от сополи, която чистех с вазелин или крем за омекотяване.

преди три години и половина се установи, че горната кост на челюстта му буквално е изядена от бактериите. тогава се сблъсках с ужаса от това, че мога да го загубя. моят прекрасен и ужасен мики. въпреки целия му проблем и възрастта му - тогава вече беше на 12, той беше жизнен. в централна ветеринарна клиника му направиха протезиране с медицинска стомана, която издържа близо три години, но лизирането на костта продължи и се откачи сама. 

мики след втората операция,
още се виждат шевовете и
подута муцуна

през април тази година мики претърпя втора поред операция, като д-р златинов му постави пластмасова плоскост, която подобри качеството му на живот, муцуната не мирише силно, защото не събира толкова много храна, която да загнива, а и поправиха дължината спрямо долната, защото предишния път изглеждаше малко пекинезки в лицето, с видими долни зъби. вече повече от три години всеки ден мики приема антибиотици, но е със стабилни чернодробни показатели (пробвала съм и хомеопатия, но инфекцията му е много напреднала). 

миналата седмица видяхме, че мики е с кръвясало око. от възрастта кучетата губят зрение като хората и той от известно време е с катаракти и на двете очи, но кръвта е знак за по-сериозни изменения. резултатите не са добри - той има намалено обоняние и зрение, но чува добре и се ориентира в позната среда.  

 

с мики чакаме за инжекция

притеснявам се от момента, в който няма да е добре. но мисля, че заради всички хубави моменти заедно ние сме... семейство. а близките души не се изоставят...

P.S.
Днес е 25 декември 2015... Дакелчето ми почина на 24 април... Изчака ме да се върна вкъщи с бебето, видя го и скоро след това си отиде, от старост. Тази Коледа сме без Микито и ми е тъжно. Оня ден мой приятел беше споделил следната история, която ме разплака.
Един човек умрял и отишъл на небесната врата на Рая, където пишело "Без домашни любимци". Той оставил кучето си пред вратата и влязъл. Бил н Ада. "Какво става", попитал той Свети Петър, "Защо тук е Ада?". Ключодържеца му отговорил "Който изоставя най-добрия си приятел, няма място в Рая".

Може да не отида в Рая. Но знам, че не изоставих Моя Най-добър Приятел, а бях Неговия Най-добър Приятел. Завинаги.