защо обичта е важна: новата парадигма (ОТКЪС ОТ КНИГАТА)

Днес, бях изненадана, ама наистина изненадана, че една от книгите, които ценя безкрайно: Защо обичта е важна на Сю Герхард е издадена на български и то преди цели две години (2014).  За книгата научих от преподавателката ми в Лондон Джулия Бъкройд, при която специализирам хранителни разстройства. Всъщност книгата е за живота на бебето и финните механизми, които определят емоционалните му връзките - и в крайна сметка защо обичта е важна.  

След като установих, че книгата е налична и на български, със съгласието на издателство Изток-Запад да публикувам тези откъси от нея, за което им благодаря.

Правя го, защото Сю Герхард е психоаналитик психотерапевт с неподражаем усет за разказване на иначе понякога скучноватите психологически теории и тъй като не изпада в преразкази или в повърхностност - както се случва често във всички сайтове от типа на ЧакайДаТиРазкажаСмисълаНаЖивота.com.

Систематично, интересно и с много научно подкрепени факти тя (жената е професор в Оксфорд) обяснява защо обичта (под формата на чувство, а не храна, играчки или биберон) е важна, защо връзката майка-дете в онзи период между 0 и 2, когато много майки са склонни да мислят "то нищо не разбира", а други пускат до пълно откачане Бейби Айнщайн и да му хвърлят био играчки, докато обичта е важна.

Ако тази година трябва да си купиш една книга за детска психология (и за да разбереш и себе си по-добре, защото някога си бил бебе), това е тази. Препоръчвам я изключително много на бременни жени или тези, които се замислят за това да "видят двете чертички".

Сю Герхардт - Защо обичта е важна

ОТКЪС 1
Новата парадигма

Все пак една нова гледна точка, нова парадигма, от известно време чака зад кулисите и може да направи първите си стъпки под прожекторите. Тя е била обяснявана по различни начини като „екологична“, „органическа“, „кибернетична“ и „холистична“. С усилия си е спечелила позиции в различни научни дисциплини и все пак не се е наложила като общоприето схващане за света. В много отношения борбата за налагане на тази органическа парадигма прилича на битка между новата и старата наука. Началото си тя води от същия период през двадесетте и тридесетте години на миналия век, когато се наблюдава отслабване на контрола върху чувствата. По това време се появяват също и революционни открития в областта на физиката, които разклащат приетото за даденост чувство за човешко възприятие. Квантовата теория на Макс Планк разкрива, че материята не е толкова неделима и неизменна, за каквато сме я смятали, а по-скоро би могла да се опише като вид отношения, осъществяващи се в определен ритъм и за определен период от време. Теорията за относителността на Алберт Айнщайн показва, че пространството и времето са континуум, който се изкривява и се увива около себе си. Такива радикални идеи разкриват ограничеността на сетивата, с които борави човек: „Светът, който виждаме, е функция на нашия ръст“, както казва Брайън Апълярд (1992).

С осъзнаването на ограничеността на човешките възприятия става ясно, че твърденията на старата наука вече не са в сила. Някои учени, като Вернер Хайзенберг, започват да твърдят, че „идеята за обективната реалност се е изпарила“. Действителността, която виждате, зависи от това от какъв ъгъл я гледате. Електронът може да е вълна или частица в зависимост от гледната ви точка. Дори само наблюдавайки реалността, ние влияем върху ситуацията, която гледаме. Така че линейните обяснения на старата наука, че X поражда Y, не са цялата истина.

Вместо това се оформя една по-интерактивна перспектива, която първоначално възниква при компютърните науки. Математикът Норберт Винер пръв забелязва колко важна е обратната връзка за обслужването на системите. Въпреки че той създава теорията си на база работата си с ракети и ракетни снаряди, скоро тя бива доразвита от радикалния във вижданията си антрополог Грегъри Бейтсън и екипа му в опит да разгадаят човешките системи, каквото е семейството или дори начинът на функциониране на самия човешки организъм. Те откриват, че системите остават стабилни само ако постоянно се адаптират към променящата се среда. Начинът, по който успяват да се приспособят, е чрез използването на обратната информация за това, кое работи и кое не. Това означава, че ако разглеждате една система като неделимо цяло, ще видите, че тя е кръгова, а не линейна. Вместо да разбивате системата на отделни части и да ги разглеждате като самостоятелни единици, трябва да осъзнаете, че всички системи са взаимносвързани и си влияят една на друга. Начинът, по който се държи един човек, оказва влияние върху другия, а поведението на втория се отразява на първия в един кръговрат. Причината и следствието зависят от вашата позиция в този цикъл и от това, колко информация приемате или отхвърляте. Истината не е само една, има няколко възможни варианта.

Този органичен подход навлиза в много научни дисциплини. В биологията има екология и етология (Етология – наука за характера или установяването на характера на индивид или народ). В психологията има Джон Боулби, който установява, че за да разбираш хората, трябва да вник­неш в средата им, също както пепиниеристът (градинарят). прави научно изследване върху почвата и атмосферата, в които отглежда растенията си. През последните десетина години в психоанализата все повече се налага един по-интерактивен подход, осъзнаването, че пациентът и психоаналитикът се намират в едно общо поле на действие – система, в която всеки влияе на другия, вместо да се смята, че въздействието е еднопосочно. Все пак, този тип мислене все още не е изместил наложената линейна рационалистична парадигма.

Моят подход към вникването в емоционалния живот е органичен. Аз твърдя, че човешките същества са отворени системи, неразривна част от които са другите хора, а така също и растенията, въздуха и водата. Ние се формираме под влиянието на другите, както и на това, което дишаме и ядем. И физиологичните, и психологичните ни системи се развиват въз основа на взаимоотношенията ни с останалите хора, а това се случва с най-голяма сила и оставя най-дълбок отпечатък в най-ранното ни детство. Живеем в социален свят, в който, за да сложим храна на масата си, да имаме дрехи на гърба си и покрив над главите си, зависим от сложни вериги от социални и културни взаимодействия, които мотивират действията ни. Не можем да оцелеем поединично.

Но преди всичко съществото, върху което общуването оказва най-голямо влияние, е човешкото бебе, което тепърва се учи какво представляват собствените му емоции и как да се справя с тях. Това означава, че преживяванията ни в най-ранна възраст, докато сме бебета, имат много по-голямо значение за това, какви ще бъдем като възрастни, отколкото си мислим. В бебешка възраст ние за първи път чувстваме и се учим какво да правим с чувствата си, тогава започваме да систематизираме преживяванията си по начин, който ще окаже влияние върху по-нататъшното ни поведение и интелектуални способности.

----------------------------

Първа част на книгата - Новата парадигма

Втора част на книгата - Бебето и неговия мозък

Третата част на книгата - Светът на жените

Издателство Изток-Запад преди време публикуваха В търсене на изгубеното щастие на Джейн Лидлоф, която също се допира в темата, но лично според мен Защо обичта е важна е по-добра.