нова книга с психотерапевтични истории на Ървин Ялом - "Мимолетни създания" РАЗКАЗ ОТ НЕЯ

Само два месеца след излизането й на английски, Издателство Хермес на 19 май ще публикува книга с разкази на Ървин Ялом. "Мимолетни създания" е 224 страници (14,95 лв), а заглавието е нишка с думите на Марк Аврелий че "всички сме мимолетни създания - и помнещият, и помненият".

Ето и деветата глава от книгата.

Три плача

Макар да се бяхме срещали само за еднократна консултация преди много години, споменът за този споделен час се е врязал дълбоко в паметта ми. Красива, тъжна и изискана, Хелена дойде да разговаряме за нейния приятел Били и по време на разговора ни плака три пъти.

Били, който починал три месеца по-рано, бил важен човек в живота й. Обитавали различни светове - той се подвизавал из гей средите в Сохо, тя пък се гушела в уюта на своя петнайсетгодишен буржоазен брак, - но били приятели от детството. Сближили се като второкласници, а по-късно, двайсетинагодишни, живели заедно в някаква бруклинска комуна. Тя била бедна, той - богат; тя предпазлива, той - дързък до безразсъдство; тя неуверена, той - бликащ от самоувереност. Той бил рус и красив и я научил да кара мотоциклет.

- Веднъж - потопи се тя в спомените си с блеснали очи - в продължение на шест месеца кръстосвахме с мотоциклета Южна Америка. Не носехме никакъв друг багаж, освен раничките на гърба си. Това пътуване беше връхната точка в живота ми. Били често казваше: „Да преживеем всичко и да напуснем този свят без съжаления. Да вземем всичко от живота и да оставим смъртта с празни ръце”. И ето че, най-внезапно, преди четири месеца... рак на мозъка... и бедният ми Били си отиде за няколко седмици.

Но не тогава се разплака Хелена - това се случи няколко минути по-късно.

- Миналата седмица осъществих важен преход в живота си. Взех държавните си изпити и сега съм лицензиран клиничен психолог.

- Поздравления. Това е наистина важно събитие.

- Важните житейски събития невинаги са нещо добро.

- Защо?

- Миналия уикенд съпругът ми заведе двамата ни синове и най-добрите им приятели на къмпинг и по-голямата част от почивните дни аз прекарах, асимилирайки това събитие и премисляйки живота си. Почиствах из къщи, подреждах гардеробите, претъпкани с безполезни вещи, и попаднах на забравен албум със стари снимки на Били, който не бях разглеждала от години. Поех дълбоко въздух, сипах си питие, седнах на пода в един ъгъл и започнах бавно да прелиствам страниците, но този път разглеждах образите със съвсем други очи - с очите на психотерапевт. Взрях се в любимата си снимка на Били. На нея е възседнал мотоциклета си - с разкопчано кожено яке и лице, озарено от онази чудна лятна усмивка, - държи бутилка бира и с жест ме приканя да седна зад него. Винаги съм обичала тази снимка, но внезапно, за първи път ме осени мисълта, че Били е имал манийни епизоди, че е страдал от биполярно разстройство! И тази мисъл ме зашемети. Всичките ни безценни приключения, лудориите, които вършехме, може би не са били нищо друго, а...

Именно тогава тя се разплака за първи път. Рида в продължение на няколко минути. Аз я подканих:

- Би ли довършила изречението, Хелена? Не са били нищо друго, а...?

Хлипайки, Хелена поклати глава и се извини, че е изразходила почти цялата кутия с кърпички. След като се посъвзе, продължи, без да отговори на въпроса ми:

- Тогава ти телефонирах, за да се срещнем. И сякаш мисълта, че е страдал от биполярно разстройство, не беше достатъчно разтърсваща, по-късно същия ден получих нов шамар, препрочитайки последните имейли, които бяхме разменили с Били. Малко преди самия край той ми написа пропито с обич писмо, в което ме уверяваше колко много означавам за него, колко цени приятелството ми, как се наслаждава на спомените си с мен, въпреки че мозъкът му се разпада. Тогава...

В този момент Хелена се разплака за втори път. Плачът й бе неудържим и тя отново протегна ръка за кърпички.

- Опитай да продължиш, Хелена.

- Тогава се вгледах по-внимателно в имейла - продължи тя през хлипане – и видях, че е бил изпратен до повече от сто души. Осъзнах, че аз бях просто една от стоте, от сто и тринайсетте, ако трябва да съм точна.

В продължение на още няколко минути тя плака неудържимо. Когато хлипанията й започнаха да утихват, я подканих отново:

- Какво се случи после, Хелена?

-  После отгърнах албума на страница, която бях забравила напълно. На нея беше залепена покана за едно от лудите ни съвместни празненства по случай рождените ни дни, които организирахме в Бруклин. Аз съм родена на единайсети юни, а той - на дванайсети. Имаме само няколко часа разлика и празнувахме заедно, а...

На това място Хелена избухна в сълзи за трети път.

Изчаках известно време, после довърших мисълта й:

- Родени сме само с няколко часа разлика, а сега той е мъртъв. Плашеща мисъл.

- Да, да - закима енергично Хелена, все още плачейки.

Погледнах ръчния си часовник. Тя бе пожелала една сесия, а до края оставаха само двайсет минути.

- Хелена, нека първо се съсредоточим върху онова, което те накара да се разплачеш последния път: ти и Били сте били на една и съща възраст, родени сте с няколко часа разлика. Сега той е мъртъв. Разкрий ми повече от мислите си относно това.

- Тук съм благодарение само на случайността, а той е мъртъв. Можеше аз да съм на неговото място. Спомням си, един ден отидохме на конни надбягвания. Беше ми за първи път. Изненадах се, че Били отказа да залага, и когато го попитах защо, ми даде чудат отговор. Каза, че вече изразходвал късмета си, спечелвайки лотарията на живота - сред всичките милиони други сперматозоиди той бил щастливецът, който издърпал печелившия билет. После ми посочи всичките разкъсани билети по земята около нас и каза, че именно заради „лотарията на живота” чувствал моралното задължение да не хвърля парите си на вятъра и да не заграбва от другите, а вместо това да използва онова, което има, за да живее живота си най-пълно.

- И правеше ли го?

- О, да. О, да. Не познавах друг така жив, така безстрашен, така​ страстно отдаден на самото живеене човек.

- А щом подобна ярка искра живот може да бъде угасена - казах, - и твоят живот изглежда несигурен.

Хелена ме погледна донякъде изненадана от директността ми.

- Именно, именно. - Тя издърпа още няколко кърпички от кутията.

- Значи плачеш и за самата себе си. Неговата смърт прави твоята смърт по-конкретна, по-реална. За първи път ли имаш подобна среща със смъртта?

- Не, не. Много пъти през детството ми мисълта за смъртта ме е връхлитала като гръм. Всяко погребение, на което присъствах, беше следвано от безсънни нощи, в които си представях, че съм мъртва. Подобно преживяване имах и когато се роди най-големият ми син. Първият му плач ме разтърси дълбоко.

- Защо?

- Защото отвори очите ми за един очевиден факт: че животът има начало, след което се развива праволинейно. Аз съм просто преносител, който предава живота на сина си, който на свой ред ще го предаде на своето потомство и ще срещне смъртта. Мисля, че тогава си дадох сметка, че животът на всеки от нас се развива по разписание и аз определено не съм изключение.

- Ще ти кажа за какво си мисля в момента - рекох. - За думите на Били „да си отидем от този свят без съжаления”. Всичко, което ми разказа, ме навежда на заключението, че животът ти с Били е бил пълноценен. Така ли е?

- Така е.

- За това свидетелства възбудата в погледа ти. Нямаш никакви съжаления по отношение на този период от живота си?

- Никакви.

- А какво ще ми кажеш за сегашния си живот, със съпруга ти и децата ти?

- Ах, да. Не пилееш времето. Това е друга история. Сега съм извън живота. Сякаш го отлагам. Не го преживявам наистина, не му се наслаждавам такъв, какъвто протича в настоящия момент. И се задушавам сред вещи: дрехи, спално бельо, безброй лампи, бейзболни ръкавици, голф стикове, палатки, спални чували.

​- За разлика от времето на мотоциклетното пътешествие с Били - шест месеца из Южна Америка само с малка раничка на гърба.

- О, това беше блаженство. Същински рай. Сега съм омъжена, имам добър съпруг. Обичам го, но, о, как ми се иска да не бях така обременена. Ще ми се да бих могла да живея само с една раничка на гърба. Колко много вещи. Понякога си представям как гигантски багер с хидравлични щипки разбива покрива на къщата ми и скопчва покъщнината - огромни телевизори и дивиди плеъри, дивани и миялни машини. И докато челюстите му издигат всичко това през дупката в покрива, виждам как на дрипи от разкъсаната си тапицерия висят градинските столове.

- Разкажи ми повече за своите съжаления по отношение на живота си в последните години.

- За мен той няма ценност, не го живея както би трябвало. Може би защото от твърде дълго съм убедена, че истинският ми живот е останал в миналото, с Били.

- И поради това убеждение ти е много по-трудно да се примириш със смъртността си. Мисълта за смъртта е винаги по-болезнена, когато имаш чувството, че не си живял пълноценно.

Хелена кимна. Определено вече бях ангажирал цялото й внимание.

- Да обсъдим и другите два пъти, когато плака. Разплака се, докато разказваше как си разбрала, че Били е изпратил прощален имейл до над сто души. Защо?

- Просто вече не се чувствах специална. Някога бяхме близки, толкова близки.

- Пред теб той се е разкривал в голяма степен?

- Така е, но не и през последните няколко години от живота си. Промяна настъпи, когато преди десет години се пренесе в Орегон. Заживяхме на двата противоположни бряга на континента и аз го виждах в най-добрия случай един или два пъти в годината.

- Знаеш ли, мисля си за заболяването на Били - реших да споделя мислите си. -Вероятно подобно на много други терминално болни той се е чувствал изолиран и в отчаянието си е опитал да установи връзка с цялата си социална мрежа, с всеки, когото е познавал. Това е, струва ми се, разбираемо и човешко. Но в никакъв случай, Хелена, тази негова постъпка не съдържа оценка на връзката му с теб.

- Да, да, знам това. Господи, напълно ясно ми е! Работя с много двойки и почти всеки ден се случва да уверявам някого, че определена постъпка на партньора му не е непременно послание, касаещо взаимоотношенията им.

​- Именно, а още по-малко вероятно е постъпката на Били да е послание, касаещо автентичността на взаимоотношенията ти с него преди толкова години. Взаимоотношенията между хората си имат край, но той не обезценява онова, което те са представлявали преди време. И с това се връщаме към първия път, когато се разплака. Тогава ти ми разказваше за внезапното си прозрение, че Били е имал манийни епизоди. Опитай се да ми изясниш какво изразяваха сълзите ти.

- Неговата мания ми се струва така очевидна сега. Той никога не се спираше. Винаги на максимални обороти. Не забавяше дори за миг. Как е възможно да не съм си дала сметка за това още навремето? Не е за вярване.

- Но нека обсъдим защо това така те разтърси.

- Струва ми се, защото то постави под въпрос чувството ми за реалност. Онова, което смятах за връхната точка в живота си, за сияйния и вдъхновяващ негов център, времето, когато аз и той бяхме трептящо живи – всичко това не е било реално. Сега осъзнавам, че е било просто плод на неговата мания.

- Мога да си представя колко дестабилизирана се чувстваш сега, Хелена. През всичките тези години си виждала живота си по определен начин, аз сега внезапно си се сблъскала с нова, съвсем различна версия на реалността. Да видиш как миналото се променя пред очите ти - какъв шок!

- Именно, чувствам се зашеметена.

- Има и нещо много тъжно в това, което казваш, Хелена. Печално е, че личността на Били, важен и ценен за теб човек, приятел от детството, е сведена до една диагноза. А цялата ти младост, прекарана с него - всичките прекрасни, вълнуващи преживявания, – са превърнати в „нищо друго, освен...”, нищо друго, освен израз на една мания. Вероятно е имал маниакални епизоди, но от разказа ти съдя, че личността на този човек далеч не може да се побере в рамките на тази диагноза.

- Знам, знам, но точно сега съм неспособна да превъзмогна това.

- Знаеш ли, когато каза, че целият ти младежки живот с Били не е бил „нищо друго, освен” плод на неговата мания, ме побиха тръпки. Представи си, че погледнем от същата гледна точка случващото се между двама ни в момента. Би могло да се каже, че то не е нищо друго, освен търговска сделка, и че ти ми плащаш, за да те слушам и да откликвам на чутото. Или че помагайки ти да се почувстваш по-добре, аз се чувствам по-силен и по-ефективен като личност. Или пък, че насищам със смисъл живота си, като помагам на теб да наситиш със смисъл своя. И може би всичките тези твърдения ще са верни. Но да се твърди, че терапията е „нищо друго, освен” някое от изброените неща, е далеч, безкрайно далеч от истината. Чувствам, че между нас двамата съществува дълбок контакт, че помежду ни се случва нещо истинско, че ти разкриваш голяма част от себе си пред мен, а думите ти ме трогват и ангажират вниманието ми. Не желая ние двамата да бъдем свеждани до нещо просто, не желая и Били да бъде свеждан до нещо просто. Харесаха ми думите ти за неговата лятна усмивка. Завиждам ви заради мотоциклетното пътешествие из Южна Америка и ме натъжава мисълта, че сама си отнемеш всичко това.

В края на разговора и двамата бяхме уморени и просветлени. Тя бе способна да си възвърне миналото и да започне отново да цени живота си с Били. А колкото до мен, аз бях добавил нов аргумент в полза на отколешната си непоносимост към поставянето на диагнози. По време на обучението си като психиатър официалните диагностични категории често ми създаваха проблеми. На съвещанията за обсъждане на случаи много от консултантите изразяваха несъгласие с конкретните диагнози на представяните пациенти и аз впоследствие установих, че несъгласието им обикновено произтичаше не от грешки на практикуващите специалисти, а от проблеми, същностно присъщи на диагностицирането.

​ Докато бях завеждащ психиатричното отделение на болницата към Станфордския университет, аз разчитах на диагнозите, за да се информирам относно ефективното фармакологично лечение. Но в психотерапевтичната си практика с пациенти с нетолкова сериозни разстройства през последните четирийсет години аз неведнъж съм се убеждавал, че диагностичният метод е в повечето случаи неуместен. А също така и че изопаченията, които ние, психотерапевтите, трябва да извършим, за да покрием изискванията на застрахователните компании за прецизни диагнози, са във вреда както на терапевта, така и на пациента. В диагностичната процедура ние не улавяме някаква обективна истина. Диагностичните категории са съчинени и спорни: те са продукт на съвещателен вот и неизменно търпят значителна ревизия на всяко десетилетие.

Но срещата ми с Хелена ме убеди, че досадното задължение да се състави официална диагноза е нещо повече от проста безсмислица. Това впрочем може да възпрепятства работата ни, като забули и дори зачеркне изцяло пълнокръвната и многоизмерна личност, с която общуваме в кабинета си. Били беше станал жертва на този процес и аз бях радостен, че спомогнах неговата личност да бъде възстановена в предишната си сложност и жизненост.

ииии... наградите от Pampers!

Трите награди от Pampers днес отпътуват към участвалите в играта, която обявих на 26ти април. 

Пакет от пелени Pampers Premium Care (моите впечатления от самите пелени са публикувани тук) и книгата на Сю Герхард "Защо обичта е важна" на издателство Изток-Запад получава Марина Петрова.

Свое копие от тази книга, която силно препоръчвам на всяка майка (особено на бъдещите) получават Янка Радомирова и Даниела Генчева, които участваха в играта като коментираха и споделиха поста ми от личната ми Facebook страница.

линкове - срамната тайна на американеца от средната класа; идеалното тяло не съществува

Почти половината американци не могат да извадят в брой 400 долара. Историята на един от тях (писател, с две деца и едната му книга купена от Скорсезе). Оригиналната история от Атлантик е тук, интересна е заради коментарите също (не, не съм чела и 3те хиляди)

Идеалното тяло не съществува - история от The Guardian

феминистка разходка из София

Екатерина Каравелова,
една от героините в Историческата разходка

В неделния 8 май, след като избрах да ме вали из София, не из страната, някакси приятно се оказах в градинката между Народното събрание и Университета, за да се включа в Историческа разходка по женските места на паметта из София, организирано от Феминистка разходка.

Изненадващо, не бяхме няколко човека, а над 20 жени, койито останахме заедно повече от два часа. Тъй като отдавна съм се откъснала от академичния свят някои изглежда бяха много известни - съдейки по техните знания и поведение - и допълваха разказите на двете водещи по интересен начин.

Обиколихме около 15 места в централната част на София (една парабола от Университета до Народния театър, със среда малките Пет кьошета), където водещите ни представяха различни части от историята на женските права в България. Не съм присъствала на друго подобно начинание досега - а за да е съвсем в темата с женските права и темите, които вървяха, не ни пропусна едно възрастно градско келеме, което на ул. Раковски, ни попита какво сме се наредили като проститутки (?!), докато гледахме сградата, в която се е помещавал един женски съюз. Като част от градския ни пейзаж и времето ни, вече на Граф Игнатиев ни подмина, според мен с леко изкушение да ни да ни заговори писателя Калин Терзийски, но тъй като тъкмо тогава вървеше темата, че жените са различни от мъжете - това по повод видовете феминизъм - индивидуалистки и релационен.

Разходката допълни представата ми изобщо за онзи период между края на 19ти век и средата на 20ти, като постави и едно питане за ролята на комунистическите женски функционерки за женските права. Но това не ми е толкова важно в момента, колкото бележката да се заинтересувам повече (най-накрая!) от делото на Екатерина Каравелова и Яна Язова, като и двете слагам в литературния си списък до края на годината. Екатерина Каравелова е от онези жени, които някакси не са достатъчно познати с живота си (линкът е към статия на закритото списание Тема, която е интересна за четене), а само с някакви "интересни" факти като това, че е майка на Лора Каравелова например. Не намерих линк за Юлия Малинова, съпруга на Александър Малинов, министър председател преди 1945, за която научих интересни факти по време на разходката.

Предполагам, че ще препрочета и Елисавета Багряна (линкът е с нейни стихове). Наскоро една приятелка сподели статия за Елисавета Багряна и още тогава се замислих къде е една книга, която ми направи огромно впечатление като дете - стихосбирка-албум на поетесата, в която стиховете са написани с нейния почерк и илюстриран с нейни снимки - от млада жена до възрастна.

Доволна съм от разходката, защото научих неща, които не знаех и ме накара да включа нови книги в списъка си, но ми липсваше малко повече подготовка на водещите по темите, за които разказваха. Като за първи опити, при това безплатни в това начинание, това мина без резки включвания на участничките, но се надявам, че това ще се поправи.

Най-често на жените се противопоставят самите жени, включително и по отношение на феминистките начинания, затова ми се иска това да бъде разбрано като "получи се, но следващия път бъдете по-внимателни в детайлите!". Успех!

генетичен тест за подходящия начин на хранене (и още два интересни теста на гените за жени)

Днес направих теста на НутриГен Диета (NGDiet) с взимане на генетичен материал по покана на компанията. Те предлагат услуга с голямо бъдеще - изследвайки гените си разбираш какви предразположения носиш - и дават идея как да се грижиш за себе си.

Разгледах анонимно изследване на друг човек и това ме убеди в ползата - когато знаеш към какво си предразположен, това помага да водиш подходящ начин на живот и знаеш къде са слабите ти места по чисто генетични причини.

Съгласих се са тествам, защото забелязвам, че хората обичат научните обяснения - някои от които понякога са малко по ръба на науката - повечето хора са убедени, че тестът Вега не помага, но го правят, все пак. Не е истина, че не помага, просто данните от него са за кратко време, докато при този генетичен тест разбираш неща за себе си, които важат за цял живот.
Така че, след като търках с подобната на клечка за уши шпатула по двете си бузи по 30 секунди, чакам да видя какво е записано в гените ми за подходящия начин на хранене, който ще ме дари със здрава старост и щастлива средна възраст.

Резултатите ще дойдат след 4 седмици - и тогава ще разкажа какво съм разбрала за начина на хранене, който е най-подходящ за мен. Докато говорих с Боряна Герасимова, която ръководи компанията, се впечатлих и от друг тест, който ще направя също някой път - за вродените предразположения, особено що се отнася до женски болести, като рака на гърдата. Не всички хора знаят, че ние ежедневно произвеждаме и ракови клетки и имунитета ти помога да ги преборим. Това, което влияе най-много е средата, което включва и начин на хранене и нейното усвояване. Не е нужно да си Анджелина Джоли, но тези тестове помагат да не се въртиш в леглото с кошмари...

Повече за нутригенетиката има в този линк

отказване от памперса или научаване на гърнето?

Това е Бисквитка, първата кукла на
първата ми дъщеря, която дава
пример как се седи на гърне

Думите са изражение на мислите ни и заради това е важно как формулираме нещата. В "отказване" има доста категоричност и рязкост, някак си сякаш режеш клони, докато в момента ми се струва, че "научаване" е много по-спокойно по отношение на времето и детето.

Първо ще направя уточнението, че с първото дете се старах да не се държа като майка на първо дете и се опитвах да следя какво правят майките с две към по-малкото. От там дойде малко по-спокойното ми отношение към паднали биберони, гладене на дрехи, сън и изваряване. В едно нещо обаче може би малко прекалих, водена от интуицията си на майка на първо дете - бебето се оказа на гърнето на 8 месеца (много й личеше, а кръста ме болеше и вдигането й ми беше ад). После, в една от Срещите на Pampers д-р Рада Маркова каза нещо, за което не знаех - научаването на ходенето на гърне може да се случи най-естествено, когато детето научи да контролира таза си, т.е. когато се научи да ходи и да качва поне 10 стъпала. Възможно е да е било нещо подобно, не е дословен цитата, но ме впечатли ясната медицинска логика - когато детето започне да контролира ходенето, които става през таза, а в таза са т.нар. тазови резервоари - пикочен мехур и черва - и дори усложни задачата със стълби, тогава е времето - и го запомних за второто си дете! 

Втората млада дама е на година и хич и не ми минава през ума да се хвърлям да я уча да седи на гърне. Май излъгах неволно. Мина ми през ума, дори извадих от мазето гърнетата на сестра й преди няколко дни. Дори веднъж я сложих ей така, да види какво е. И още докато я слагах, си припомних за съвета на педиатърката ...и сега върху гърнето в банята седи кукла. 

Знам теориите за изхождане на детето над гърне и т.н. от три часа след раждане, идеите за пране на пелени, но те не са за мен. Освен заради чисто практичните причини (например време) има и поредица от други, които ще нарека психологични. Много психолози и психоаналитици са работили върху въпроса с контрола върху физиологичните нужди, което от време Фройдово се случва в аналната фаза (което малко се бие с примерите в интернет за "децата" нейдеси - Бирма например, които ползват тоалетна хартия от раждането си). Най-популярно казано в аналната фаза (18-36 месеца) детето установява удоволствието от контрола върху собственото си тяло и удоволствието, когато го упражни. 

Франсоаз Долто, популярната френската психоаналитичка - революционер в защита на правата на децата, чиито размисли и 60 години по-късно звучат малко радикално, пише че за нея ранното отучване е теория, родена от мързела на английските детеглегледачки в заможни семейства, които трябвало да перат пелените на бебетата, а по селата общо взето не било ясно кой точно какво е направил заради ходенето по ризки.

Нейната теория е, че "населението би трябвало да бъде осведомено да изостави окончателно подобно обучение до възрастта, в която напълно доброволно и поради наличието на необходимото ниво на двигателно развитие детето ще изпита удоволствие да се заеме само с удовлетворяването на своите естествени нужди". Когато детето достигне до етапа на своето проговаряне трябва да му бъде обяснявано и в компанията на възрастен да му се показват безопасните предмети в дом. Така то от клекнало/лазещо ще поиска да подражава на другите хора в семейството. Това е етапа, в който може да се насочи вниманието му към начина на изхождане на възрастните - и нейният съвет е гърнето да седи в тоалетнота. Така, когато детето пожелае да стане "голямо" и следователно чисто, ще отиде на същото място като възрастните. Като това е нужно да става без принуда - ако иска. То само преценява, кога става достатъчно голямо. Усещам лек сърбеж, представяйки си едни майки, които не могат да асимилират как ще седят на тоалетната чиния с бебето до тях или пресмятат на ум бактериите, които детето може да погълне в помещението на тоалетната.  Но реално децатата имат вътрешния стремеж - същия като този, който ги кара да говорят и да стават, за да ходят - който ги кара да изпитват удоволствие да управлява изхождането - просто му е интересно, защото командва собствето си тяло. "Така или иначе - пише Франсоаз Долто - дневното и нощното задържане на сфинктера се получават от самосебе си, ако никога не се занимаваме с тях. Днес, в нашето цивилизовано общество насаждането на вина относно естествените нужди е проблем, ако не и ежедневна драма на повечето, ако не и на всички деца преди двегодишна възраст... Тази преждевременна грижа, успешна или не, води до злополучни последствия, предизвикващи психосоматични смущения в бъдещето".

Pampers Premium Care 
се предлагат в пет размера:
 нулев (до 2, 5 кг); 
първи (2-5 кг); 
втори (3-6 кг); 
трети (5-9 кг); 
четвърти (8-14 кг) и 
пети (11-18 кг).

През това време до изкачването на стъпалата на неин ход оставам с Pampers, които са с нея от раждането й. В момента тя е с Pampers Premium Care, които са направени по нов начин, като когато бебето се напика, не става една голяма буца, а се разпределя по повърхността, което прави доста по-удобно за бебето да лежи и да се движи с тях. За родителите, които проверяват с пипане - и все пак става ясно дали памперса се е напълнил, а и има индикатор, който се оцветява, за да си напълно сигурен какво става. Дишащите микроспори са създадени, за да улесняват циркулацията на въздуха и по този начин да се избегне усещането за запарване. Доста по-тънки са повечето пелени, което е удобно и въпреки че са ароматизирани, това е съвсем леко и финно, така че не дразни майки като мен, които мразят ароматизирани продукти. 

Други сигнали, които подсказват порастването на детето и готовността му да седне само при нужда на гърнето са способностите му да изразява себе си като да покаже че е гладно с думи или да послуша прости задачи като "донеси мечето", махането на памперса, когато е пълен; оставането сухо повече от три часа - и за да се върнем на Фройд - изследването на собствените му гениталии.

Разбирането на децата и естествения им ход е ключово, за да минат през деликатния период на детството си без големи травми. Затова с Pampers решихме да подарим на случаен принцип три екземпляра от книгата на Сю Герхадт Защо обичта е важна, като условието за участие да напишете какъв беше вашия (ненасилствен) начин за научаване на детето да ползва гърнето като коментар във Фейсбук страницата ми до 7 май, а тримата, които ще получат книгата ще бъдат обявени на 9ти. Имената на наградените са публикувани тук.

Книгата на Сю Герхардт е една от най-важните книги, които трябва да прочете жена, която планира или има малко дете, защото помага да разбереш света на бебето.

Тази публикация не е платена, а изразява мнението ми на потребител.

В поста са използвани цитати от книгата на Франсоаз Долто Основни етапи на детството, Colibri, 2009